Той се протегна като сънлив тигър, сетне обви с тежката си ръка раменете й и обърна лицето й на изток.
— Виж — рече той; рано сутрин гласът му звучеше по-дълбоко и протяжно от обикновено.
Джилиън затаи дъх. Слънцето висеше като огромна сияйна топка в перленото небе, а дърветата се очертаваха в черно на фона му. Гладката като тъмно стъкло река се виеше като лъскава ивица сред гъстата джунгла. Няколко сиви облака бяха кацнали на върховете на дърветата като че бяха последните остатъци от парата, от която беше възникнал светът. Сякаш отново бе настъпило началото на всички времена.
Бен я остави да стои захласната в прекрасната картина и тръгна да си върши работата.
Закуската се състоеше от кафе, бъркани яйца, бекон и препечени филийки — напълно нормална храна, като се има предвид къде се намираха Е, какво от това, че яйцата бяха на прах и беконът от консерва. Под вещото ръководство на Бен приготвянето на храната, яденето и разтребването отнеха по-малко от три четвърти час. Преди Джилиън да се опомни, те бавно напуснаха залива, насочвайки се към буйното течение на реката.
Още предния ден бе разбрала, че на борда нямаше кой знае каква работа, но новите усещания и непознатият пейзаж държаха вниманието й будно. Очакваше, че на втория ден ще я налегне скука, но не бе така, макар че непроходимата, гъста растителност се точеше като монолитна зелена стена покрай двата бряга на реката. От време на време в тъмнозеленото проблясваха ярки цветни петна: пъстроперести папагали прелитаха от клонче на клонче, някоя екзотична орхидея привличаше вниманието й, но през по-голяма част от времето единствената гледка бе безкрайната джунгла. Джилиън съзерцаваше очаровано пищността и невероятния простор на природата.
Чувстваше невероятно спокойствие — съществуваха достатъчно причини за това състояние: равномерното бучене на мотора, сънливото, отпуснато настроение, предизвикано от тропическия климат. Самата река излъчваше омагьосващо обаяние: тя съвсем не беше черна, имаше цвета на силен чай, който нюансираше от светлокафяво до кехлибарено. Тъй като утрото бе все още свежо, Джилиън се настани на носа и остави погледа си да се зарее в променливите краски на водите, които се носеха край лодката.
Изведнъж един делфин подскочи близо до нея и я стресна; тя възкликна очаровано и запълзя на колене към релинга.
Бен предаде руля на Пепе и се настани до нея.
— Розови делфини — рече той, развеселен от изненадата й.
Тя го изгледа подозрително, но гледката на играещите делфини бе толкова изкусителна, че отново насочи взора си към тях. Те подскачаха, извиваха се като дъга във въздуха и отново се гмуркаха, сякаш играеха на гоненица с лодката. Джилиън опря лакти на бордовата ограда и се наведе напред, за да ги вижда по-добре. Незабавно една силна ръка хвана колана на панталона й и я дръпна назад.
— Сядай! — грубо й нареди Бен. — Ще видиш още доста делфини през следващите няколко седмици. Не си струва да падаш във водата — гъмжи от пирани.
Тя седна, водена от здравия разум. Той опря крака си на носа, за да й прегради пътя.
— Я не ме плаши с пирани — укоризнено изрече Джилиън. — Знаеш, че мога да плувам.
Той се усмихна с половин уста. Повечето хора, които за първи път се намираха в долината на Амазонка, се страхуваха до смърт от пираните, предполагайки, че натопят ли пръста на крака си във водата, той ще бъде отхапан, преди да са се усетили. Джилиън знаеше, че единствено кръвта привлича хищните риби; щом не кървиш, можеш да се къпеш край тях, колкото си искаш.
— Ще ми бъде доста трудно да спра лодката и да те извадя от водата — рече той.
— Това ми звучи по-правдоподобно.
Бен си пое дълбоко дъх и шумно издиша с отметната назад глава. Лицето му изразяваше истинско задоволство.
— По дяволите, обичам тази река — заяви той, разпери ръце и ги отпусна отведнъж настрани. Тя отбеляза подигравателно, че движението „случайно“ я включи в прегръдката му, макар че лявата му ръка съвсем леко докосваше рамото й. — Амазонка е страхотно предизвикателство, трябва винаги да гадаеш промените в течението, да следиш приливите и отливите. Амазонските бури бушуват и вилнеят, сякаш се намираш в открито море. Но Рио Негро е страхотна река. Водата й е чиста, като че ли е дестилирана.
Ентусиазмът му не беше престорен и тя го слушаше с удоволствие, наслаждавайки се на делфините, които подскачаха край лодката.
— Реката все още е пълноводна — продължи Бен — иначе щеше да видиш повече делфини. Повечето са отишли в палмовите мочурища. По време на отлив делфините живеят в дълбокото.