— Що не вземеш моя багаж, пък аз ще взема твоя — хапливо рече той. — Мисля, че тогава няма да се дуеш толкова. Бас ловя, че след час ще изплезиш език. Нямаше да издържиш досега, ако носеше целия дял от товара си.
Джилиън не можеше да си представи с какво бе заслужила това враждебно отношение; бързо се извърна настрани, за да скрие болката в очите си. Глупаво беше, защото познаваше добре Рик и знаеше, че не може да очаква благодарност от него, но все пак той й беше брат и не можеше да го зачеркне от живота си. Може би някога този ден щеше да настъпи, но не още, и все пак бе изненадана, че е толкова засегната от грубите му нападки.
Тя не искаше Рик да носи нейната раница заради пистолета, но не искаше да настоява. Всъщност й беше все едно.
— Не пипай раницата й — процеди Бен, пристъпвайки към тях. Изобщо не му пукаше какво ще каже или ще си помисли Рик Шърууд. — Багажът й тежи точно толкова, колкото и твоя, тъпо копеле такова! Ако искаш, вдигни двете раници, за да сравниш теглото им, но после много внимателно ще оставиш на земята багажа на Джилиън и ще държиш шибаната си уста затворена, чу ли ме добре?
Рик стоеше надвесен над раницата и го гледаше злобно.
— Вдигни я! — изсъска Бен.
Рик бавно се наведе и повдигна раницата. Чертите на лицето му се изкривиха от изненада и той стрелна погледа си към Джилиън. Сетне устните му се извиха презрително и той стовари раницата на земята.
— Вдигни я! — Думите му изплющяха като камшик. — Казах много внимателно, нали чу? — Той стоеше с разкрачени крака и леко наведена встрани глава. Ръцете му висяха отпуснато край тялото, но изглеждаше като човек, който всеки момент ще се хвърли в атака.
В очите му блестеше дива ярост. Рик внимателно постави раницата на земята и безмълвно тръгна към своя багаж.
— Съгласен съм с Луис — процеди през зъби Кейтс, сграбчи Рик за рамото и го дръпна настрана. — Дръж затворена шибаната си уста. Хич не ми пука, че мразиш сестра си и в червата. Ако дрънкаш много-много, тя може и да реши, че не си струва да се занимава с нас и двамата с Луис ще ни зарежат като едното нищо. Не я ядосвай и не се заяждай с нея, защото аз ще се ядосам.
Мрачното лице на Рик бе червено от яд, но за първи път реши да последва дадения му съвет и да държи устата си затворена.
Джилиън вдигна раницата си, мушна ръцете си под ремъците и ги прикрепи на гърдите си. Бен се приближи до нея и я попита дали всичко е наред.
Смисълът на въпроса му не й стана много ясен. Питаше я дали е обидена от хапливите нападки на Рик или пък дали й е много тежко. Откакто продължиха пеша, поведението на Бен се бе променило твърде много: беше бдителен и предпазлив като диво животно, присвитите му очи непрестанно се стрелкаха във всички посоки и не изпускаха и най-малкото потрепване; тонът му бе рязък и авторитетен. Нямаше и място за съмнение, че Бен Луис е най-добрият водач по долината на Амазонка. Дори и външният му вид се бе променил: крачолите на панталона му бяха напъхани в ботушите, стигащи до средата на глезена, а ризата му бе затъкната в панталона. Носеше пистолета си в кобур, който висеше отпуснато на стегнатото му бедро и й приличаше на каубой от стар уестърн. Двуостро мачете стърчеше от торбата, прикрепена на кръста му, а голямата пушка бе преметната през лявото му рамо. Може би това солидно бойно снаряжение бе изиграло голяма роля за уплахата и поражението на Рик.
— Всички готови ли са? — попита Бен. — Тръгваме!
Той поведе колоната, разчиствайки пътя с мачетето. Пепе и Еулохио го следваха с една от носилките, а зад тях вървеше Джилиън. Подир нея се движеха по двойки Хорхе и Флориано, Висенте и Мартим, Хоаким и Дутра. Рик и Кейтс завършваха колоната, мъчейки се със сетни сили да вървят в крак с останалите.
Краткият отдих бе дал възможност на Джилиън да възстанови силите си, но след като изминаха два часа, всяка крачка започна да й коства огромни усилия. Ремъците на раницата се впиваха в мускулите на раменете й; скоро лекото придърпване прерасна в непоносима болка. Тя се опита да ги размести, ала раницата се наклони на една страна и й натежа много. Джилиън пъхна палците си под ремъците, за да намали натиска върху разранените места — иначе нямаше да може да издържи до края на прехода. Трябваше да измисли някакви подложки, които да предпазват кожата й.
Краката й я боляха, но държаха. Тя тичаше по пет мили всеки ден и редовно вдигаше тежести, но с тежък товар се свиква само след като го носиш известно време. Освен това дните, прекарани в безделие на лодките, бяха влошили формата й. Джилиън знаеше, че на третия ден ще й олекне; проблемът беше как да издържи дотогава.