Ягуарът се беше свил в засада и мощните му мускули се бяха издули. А мускулите на Джилиън бяха така напрегнати, че едва можеше да диша. Искаше да погледне настрани от голямата котка, защото чувстваше, че тя като че ли я хипнотизира, но не можеше да откъсне очи от нея, защото се страхуваше, че ще скочи.
Сега, когато не се движеха, влажността като че ли се увеличи и интензивният аромат на джунглата ги обгърна, но този път примесена и с друга миризма — с острия мирис на голямата котка. Потта започна да се стича по слепоочията й и да смъди в очите й. Стояха неподвижни толкова дълго, че птиците, които обикновено се плашеха от тях, започнаха отново да пеят. Малки ярки колибри се стрелнаха наблизо, а огромна пеперуда с осемнадесет сантиметрови преливащи във всички цветове на синьото крила запърха около дулото на пушката, даже кацна за момент върху нея, преди да продължи бавния си полет из джунглата. Високо над главите им маймуните си крещяха нещо една на друга по обичайния начин. Гущерчетата продължиха да си похапват мравки и термити, като езиците им изкачаха и се прибираха с хипнотизираща честота.
А те стояха там, приковани от немигащия жълт поглед на голямата котка.
Ако ягуарът нападнеше, Бен трябваше да го убие. Ако някой зад нея направеше безразсъдно движение, можеше да предизвика атаката му. Започна да се моли поне веднъж Рик да обуздае нетърпението си.
Тогава изведнъж маймуните започнаха тревожно да крещят и тя вдигна поглед. Някъде там горе започна лудо боричкане, невидими клони се разклатиха и накараха висящите лиани да танцуват и да се тресат. Бен продължаваше да не мърда. Тя чу дълбоко, грубо покашляне и косъмчетата на врата й настръхнаха. Когато погледна отново, ягуарът беше изчезнал.
Като че стояха там цял час. Сигурно беше изтекло толкова време. Зад нея някой, Рик или Кейтс, издаде някакъв нетърпелив звук, който бързо беше заглушен от предупредителния жест на Еулохио. Най-накрая Бен даде знак на Пепе да отиде до него. Носилката беше оставена внимателно на земята и Пепе се промуши покрай Джилиън. Той и Бен се плъзнаха безшумно напред и след десет минути се върнаха, като вървяха нормално. Въпреки това очите им продължаваха внимателно да оглеждат всеки храст или дърво.
— Ягуар — каза кратко Бен.
— О, по дяволите! — Възмущението на Рик се чувстваше ясно в гласа му. — Искаш да кажеш, че висяхме тук цял час, заради една проклета котка? Защо просто не я застреля?
— Щях да го направя, ако ни беше нападнала. Но не ни атакува. Нямаше смисъл да я убивам. — Не искаше да споменава дори, че съществуват строги закони срещу убийството на големите хищници. Шърууд въобще не го беше еня за това, затова продължи. — Не искам да стрелям, освен в краен случай. Не само защото наоколо има племена, които смятат ягуара за божество и хич няма да са любезни с нас, ако убием животното, но и не искам никой да разбере точното ни местонахождение.
Очевидно тези две причини успокоиха Рик и той изостави темата. Без да се бавят, продължиха пътя си, но през следващите няколко мили всички бяха нервни и оглеждаха внимателно храсталака, да не би голямата котка на точки да се е скрила там.
Джилиън не беше видяла планината с плоския връх. Каза си да не се паникьосва, все още не бяха изминали един ден път от момента, в който теренът започна да се изкачва. Може би нямаше да намери планината до утре. Но не усещаше промяна в хоризонта, макар че не виждаше по-далеч от няколко метра във всяка посока. Започна да се безпокои, че ако са встрани от точния маршрут, макар и малко, няма да може да види планината. Пътят под краката й също започна да става все по-неравен и трябваше да внимава повече къде стъпва. Ако трябваше да вървят така през първия ден, нямаше да могат да изминат и половината разстояние. Всички те бяха попривикнали към движението, макар че беше само третият им ден, но все пак почувства, че дишането й става все по-накъсано и краката я заболяха.
Може би Бен чуваше дишането й, защото забави крачка. Сега вече тя знаеше защо тялото му е така твърдо. Ако някъде по него имаше и грамче тлъстина, то трябваше да е изгоряло още през първия час път. Мачетето му никога не спираше, като леко разсичаше растителността пред тях, за да разчисти пътя за хората, които го следваха. Крачките му никога не се колебаеха, вниманието му никога не се отклоняваше.