Бен и двамата тукани не бяха загубили много от теглото си, защото бяха само мускули, още когато тръгнаха, но всички останали бяха отслабнали. Джилиън подозираше, че е свалила около два и половина килограма, панталоните й бяха станали широки около талията и бедрата й. Можеше и да не намали повече теглото си, защото мускулната й маса щеше да се увеличи от движенията и щеше да компенсира разликата, но щеше да изгуби още няколко сантиметра от обиколките си и затова започна да се чуди как ще задържа панталоните на талията си. Коланът й вече беше стегнат до последна възможност. Явно трябваше да си изплете нов от лиани.
Над главите им изтрещя гръмотевица и чуха как първите капки дъжд започнаха да ромолят върху листата над тях. Дърветата образуваха такъв чадър, че малко дъжд всъщност падаше директно на земята. Вместо това той капеше от листата или се стичаше на струйки по стволовете на дървата и лианите. Нямаше начин да избегнат намокрянето, освен ако не изгубеха два-три часа да изчакат листата да спрат да капят, но все пак спряха да вървят, когато валеше най-силно и се скриха под мушамите, които носеха. Тя се страхуваше от първия час след дъжда, защото тогава влажността беше най-голяма и джунглата буквално се изпаряваше под жарещото екваториално слънце.
Този ден бурята беше кратка и след половин час тръгнаха отново, като едва не се давеха, вдишвайки тежкия въздух. Влажността беше толкова силна, че разговорите обикновено се свеждаха до минимум през тази част от деня, а допълнителните усилия да преодоляват препятствията по неравния път влошаваха още повече нещата.
Не беше разбрала колко високо се бяха изкачили, докато изведнъж растителността не изтъня и слънцето не проблесна през нея, като почти я ослепи. Намираха се от едната страна на клисура, по чието дъно се виеше плитък сребрист поток. Планините, които се извисяваха над главите им, бяха мълчаливи и древни, сякаш необезпокоявани от времето на създаването им преди милиони години. А вдясно пред нея се виждаше планина с широк, плосък връх, която беше по-малка от останалите. По-скоро незначителна планина, сънлива и мирна, която не представляваше никакво предизвикателство.
— Бен — каза тя, — ето я.
Той спря и погледна, като очите му автоматично се насочиха към най-високите върхове, които бяха заострени и неравни. След това погледът му се плъзна надолу и спря върху плоската планина пред тях.
— Добре — каза той. — Ще повървим още малко и ще издигнем лагера, докато ти изчисляваш координатите за следващия маршрут. Освен ако не се е случило нещо с ушите ми, пред нас май има малък водопад. Ако Пепе разреши, довечера ще можем да се измием.
Имаше, водопад, не много голям, не много силен, просто триметрова стена от вода, която се изливаше от скалистия ръб, издълбан през вековете от постоянното блъскане на потока в скалите при стремежа му да си пробие път към Рио Негро и към самата Амазонка. Пепе и Еулохио казаха, че няма опасност. Само Дутра не беше особено ентусиазиран от идеята за баня, но тръгна неохотно с другите. Джилиън остана в лагера и доволна очакваше своя ред. Бен също остана. Тя го погледна хладно.
— Ако смяташ да се къпеш заедно с мене, не си познал.
— Да не би да искаш да се съблечеш напълно и да се къпеш, без някой да те пази? — отвърна й той спокойно. — Аз ще пазя, докато ти се къпеш, а след това ще си сменим местата. Щях да отида с мъжете, но не ми хареса идеята да те оставя сама тук. Разбира се, ако нямаш нищо против Дутра да те гледа…
— Разбрах.
Не й харесваше планът му, но го прие по необходимост. Не беше чак толкова скромна, просто не обичаше да се съблича пред други хора. Нямаше да й бъде удобно да стои гола пред Бен, а ако човек се замисли, нямаше да бъде и много безопасно, но алтернативата беше да си остане мръсна, а тя вече едвам се понасяше. Щеше да стои с гръб към него и да приключи възможно най-бързо. Наистина щеше да я пази и нямаше да пренебрегне тази своя отговорност, за да направи опит да я прелъсти. За това сигурно щеше да изчака след банята.
Докато чакаха да се върнат другите, тя зави сапуна, шампоана и чистите си дрехи в една кърпа. Бен си свирукаше, докато правеше същото.
— Ще оставиш ли раницата си тук? Кейтс ще я пребърка.
Тя го погледна замислено, след това извади пистолета си и го сложи във вързопчето.
— А картата?
— Не може да я разчете. — Тя се захили. — Искаш ли да я видиш?
— Ще бъда глупак, ако откажа.
Тя извади бележника си и разгъна парче дебела хартия. Върху него имаше няколко груби драсканици, но нищо, което би могло да посочи някакво местоположение. Инструкциите бяха най-идиотското нещо, което беше виждал някога.