Следващите инструкции ги заведоха още по-навътре в планината, като пътят ставаше все по-мъчителен. Трябваше да се катерят нагоре и да слизат надолу по планинските клисури, а почвата под тях беше толкова плъзгава, че Бен ги завърза един за друг като алпинисти. Разстоянието, което сега минаваха за един ден беше два пъти по-малко от преди. Най-тревожното беше, че непрекъснато трябваше да заобикалят различни препятствия и Джилиън се безпокоеше, че ще пропусне следващия ориентир. И все пак, не виждаше как другояче биха могли да продължат. Само опитни алпинисти с пълно оборудване можеха да изкачат някои от скалите. Те вървяха по пътя, който се откриваше пред тях. Нямаха друг изход.
На петия ден от началото на изкачването страхотна буря ги застигна на тясна извиваща се пътека по стръмния склон на планината. Нямаше начин да намерят заслон, а пътеката беше толкова тясна, че не можеха да разпънат дори и една от мушамите. Пътеката бе малко по-широка от естествена тераса, издълбана в планината, като склоновете над нея и под нея бяха съвсем отвесни. Бяха напълно изложени на вятъра и на шибащия дъжд, като около тях проблясваха светкавици, а гръмотевиците трещяха точно над главите им.
— Идете възможно най-близо до скалата и клекнете долу! — викаше Бен и тръгна покрай редицата, за да могат всички да го чуят. След това се върна там, където Джилиън седеше с гръб към студения камък, със свити глава и рамене, за да се предпази от дъжда. Той се клекна до нея, като я обгърна с ръце, за да я запази възможно най-много от бушуващата сила около тях. Тропическата дъждовна буря не е кротко нещо. Тя бушуваше шумно, като огромната й сила късаше клони от дърветата и караше всички обитатели на джунглата да се втурнат и да търсят подслон.
Тя се сгуши в прегръдката му и стоически се подготви да изчака края на бурята. Щеше да бъде самоубийствено, ако се опитваха продължат пътя си по време на бурята, а също така и безполезно, защото тя положително щеше да спре дълго преди да успеят да достигнат до някакъв подслон.
Минутите се влачеха, докато потопът се лееше отгоре им. Струите, които се стичаха по скалата над тях, нарастваха по сила и широчина, и се изливаха върху тях, като разплискваха кална вода около краката им. Бурята изглеждаше безкрайна, докато клечаха и се свиваха при всяка светкавица и стряскаха при всеки звук. И изведнъж тя отмина като продължи да разнася металното ехо на гръмотевиците си нагоре из планината. Дъждът спря и слънцето пак изгря, като почти ги ослепи с яркостта си.
Те станаха внимателно и протегнаха изтръпналите си крака и гърбове. През това време Мартим изтръска една цигара от водонепромокаемия си пакет и посегна за запалка. Влажният метал се изплъзна изпод пръстите му и тя падна от другата страна на пътеката. Воден от рефлекса си, без да помисли, той пристъпи напред, за да я вземе.
Всичко стана за миг.
— Не толкова близо — извика Бен.
В същото време се чу свистящ, виещ звук и Мартим можа само да извика приглушено от ужас, когато земята се срина под краката му и той изчезна от очите им. Като че ли дълго чуваха вика му, преди да прекъсне рязко.
— Господи! — Бен мигновено скочи и откачи въжето, което носеше навито на рамото си. — Дръпнете се! — Викаше гръмогласно той. — Стойте всички далеч от ръба! Дъждът го е размекнал.
С безизразни от шока лица всички послушно се дръпнаха отново назад и се сгушиха пак до скалата.
Нямаше за какво да запъне въжето, така че Бен го завърза под мишниците си и хвърли другия край на Пепе.
— Не ме изпускай! — каза той и по корем започна бавно да се плъзга към ръба, Джилиън тръгна напред, като сърцето й се беше качило чак в гърлото, но се насили да спре. Като се добавеше нейното тегло, опасността за него щеше да се увеличи. Вместо това тя се подготви да скочи мигновено и да прибави силата си към тази на Пепе, ако земята под Бен поддадеше.
Бен надникна предпазливо през ръба.
— Мартим!
Нямаше отговор, макар, че той извика името му още два пъти. Завъртя глава.
— Бинокъл.
Хорхе бързо го намери и го плъзна по подгизналата земя към протегнатата ръка на Бен, като внимаваше да не се приближи много.
Бен сложи бинокъла на очите си и го фокусира. Дълго мълча, след това го хвърли пак на Хорхе и започна да се плъзга назад.
— Шърууд, заеми мястото на Мартим при носилката — каза той отсечено, а Рик беше достатъчно шокиран, за да изпълни нареждането без да възрази.