— Хей, Луис — Рик се приближаваше към тях. — Защо трябва да носим всичките лични запаси на Мартим? Носилката е доста тежка за този път.
— Може да имаме нужда от тях — обясни търпеливо Бен. — Не знаем какво ни предстои. Всичко може да се случи.
— Можем да оставим поне палатката. За какво ни е още една палатка?
— Ами ако нещо стане с някоя от нашите?
— Преди нямахме резерви. Всеки си носеше неговите неща.
— Палатката не тежи толкова много — каза рязко Бен, като бързо губеше търпение. — От какво се оплакваш?
— След като Мартим го няма вече, не трябва да носим толкова много храна, нали?
И Бен, и Джилиън се втренчиха в него, изумени от глупостта му. Накрая Бен поклати глава:
— Никога няма да хвърлим храна.
— Просто питах — нацупи се Рик.
— И аз просто ти отговорих.
Рик рязко се обърна, за да си тръгне. Джилиън, която го наблюдаваше, видя как внезапно залитна настрани и чу онзи притъпен виещ звук. Без да помисли и без да се спре, тя просто се хвърли напред точно в секундата, когато земята под брат й се свлече надолу. Дращещите й ръце го хванаха за ризата в момента, в който той започна да пада устремно надолу. Платът се скъса и той се изплъзна от хватката й. В последния миг обаче ръцете му стиснаха нейните над китките.
Тя чу писъци, викове, ругатни, но не можеше да разбере откъде идват. Със сигурност Рик крещеше — виждаше отворената му уста, докато неумолимо се плъзгаше през калта към ръба, повлечена от теглото му. Може би и самата тя крещеше; просто не знаеше дали е така. Чувстваше се странно, като в кошмар, докато той я повличаше все по-надолу и по-надолу, а времето беше забавило хода си и всички звуци бяха далечни и деформирани.
Изведнъж като че ли челюстите на менгеме стегнаха глезените й и спряха плъзгането й през ръба на пропастта. Раменете й горяха в агония от усилието. Ръцете на Рик започнаха да се отпускат и тя отчаяно стегна захвата си.
Ругатните продължаваха над и зад нея, потресаващи в изобретателността си и включващи всяка обидна дума, която беше чувала някога, както и някои португалски изрази, които не знаеше. Затвори очи, защото болката в раменете и ръцете й се засили и я караше да се задъхва.
Пръстта под нея пак поддаде и те се свлякоха още по-надолу. Теглото на Рик изведнъж рязко я дръпна надолу и тя изкрещя от болката в раменете.
— Не ме пускай, Джил, моля те, не ме изпускай — бръщолевеше той с бяло и изкривено от ужас лице.
— Няма — прошепна тя.
Той пропадна още малко надолу, докато ръцете и на двамата останаха сключени около китките на другия. Стискаше я толкова силно, че тя чувстваше как деликатните кости на китките й се трият една в друга.
— Издърпайте я обратно! — Бен крещеше гръмогласно. — Ще ви убия всичките, ако я пуснете!
Беше забил пети в калта и със всички сили се опитваше да я дръпне назад. Заплахата му беше напразна, защото ако тя паднеше, и той щеше да полети с нея. Съвсем сигурно беше, че нямаше да разхлаби хватката си върху глезените й.
Хорхе беше на колене и се пресегна, за да хване колана на Джилиан и значително помогна да се спре плъзгането надолу.
— Опитайте се да хванете краката на Рик в примка — нареди Бен през стиснатите си зъби. Вените на челото му се бяха издули до пръсване, а в очите му се стичаше пот. — Ако трябва, ще го издърпаме с краката нагоре.
За момент никой не помръдна, след това Флориано грабна въжето. Отначало Кейтс стоеше настрана, като страхът за собствения му живот надделяваше над факта, че без Джилиън нямаше смисъл да продължава, но след това очевидно реши, че си струва риска и се хвърли на земята до другите и също я улови за краката.
Флориано не беше достатъчно опитен с въжето, за да улови с него краката на Рик, особено като се има предвид как риташе той в паниката си. Трудно му беше и защото не можеше да се приближи достатъчно до ръба на пропастта. Отиде дотам, докъдето посмя, но не можеше да види краката на Рик. Хвърляше ласото наслуки, но нямаше успех.
— Хвани глезените й — нареди Бен с напрегнат глас и Хоаким побърза да стори това. Бен се изправи на крака и поиска въжето; Флориано зарадвано се върна назад, далеч от опасността, и тикна въжето в ръцете на Бен.
Бен се просна по корем и нареди:
— Дръжте краката ми.
Висенте и Флориано веднага го послушаха и го сграбчиха за ботушите със загрубелите си ръце
Той се протегна дотам, докъдето му се струваше безопасно и почвата под него започна да се рони. Можеше да види лицето на Джилиън, напълно пребледняло. Единствено калта, спечена отгоре му и прорязана от болката й го оцветяваше. Не издаваше и звук. Рик продължаваше да крещи и да рита диво, като ги умоляваше да не го оставят да падне.