— Стой мирно, да те вземат мътните!
Рик или не го чу, или не разбра, безчувствен за всичко останало, освен собствената си паника и празнотата под него.
Бен хвърли тежкото ласо колкото се може по-силно и удари Рик по главата:
— Млъкни! Млъкни и ме слушай!
Изглежда, че дивата ярост в гласа му най-сетне достигна до Рик, защото изведнъж спря да крещи. По някакъв начин внезапната тишина късаше нервите им точно толкова, колкото и виковете му.
— Стой спокойно — нареди Бен с напрегнат глас. — Ще се опитам да уловя краката ти с примка. След това ще можем да те издърпаме. Разбра ли?
Погледът на Рик издаваше неразбиране и ужас, но някак си успя да го фокусира върху Бен.
— Да — едва се чу отговорът му.
Джилиън обърна главата си към него с молещи и почти ослепели от болка очи. Бен трябваше да стисне зъби, за да задържи напиращите ругатни, когато се досети какво въздействие оказва теглото на Рик върху по-нежните стави на сестра му. Тя трябваше да бъде тази, която да вика, но разбира се, тя се възпираше и контролираше дори и сега.
Бен нави въжето с бързи движения, като разбираше отлично, че всяка секунда изглеждаше цяла вечност и за Джилиън, и за Рик. Не беше много доволен, че самият той виси по този начин над пропастта и калта се рони под него. Той разтърси ласото и го хвърли странично към полюшващите се крака на Рик. Чудо щеше да бъде да ги улови и двата, така че Бен не очакваше такова нещо. Всичко, което искаше, бе ласото да улови единия му крак. Това щеше да бъде достатъчно. Докато беше раснал в ранчото в Алабама, той бе хващал достатъчно телета и бикове с ласото си. Трябваше да направи това и тук, само дето висеше с главата надолу.
Примката попадна под полюшващия се десен ботуш на Рик и Бен майсторски я повдигна нагоре. Въжето се надяна на крака му и Бен дръпна, за да затегне възела. Беше го уловил здраво, точно под глезена.
— Издърпайте ме — извика той и ръцете върху краката му започнаха да го теглят назад.
Щом усети твърда земя, той скочи на крака и тикна въжето в ръцете на Флориано.
— Ти и Висенте го дръжте. Дръжте здраво, защото доста ще ви натежи, когато цялата му проклета тежест се прехвърли върху вас!
— Разбираме — черните очи на Флориано бяха спокойни.
Еулохио стоеше настрана, но сега пристъпи напред и също улови въжето. Жилавият малък индианец беше много силен, така, че Рик беше в добри ръце. Сега проблемът щеше да бъде да издърпат Джилиън.
Пропълзя внимателно възможно най-близо до ръба на пропастта.
— Рик, чуй ме. Улових крака ти с въжето. Тук, горе трима мъже го държат, така че няма да паднеш. Държим те, разбираш ли?
— Да — отвърна задъхано Рик.
— Трябва да пуснеш Джилиън. Ще пропаднеш надолу, но малко.
Мисълта да пусне Джилиън беше невъзможна; Рик панически започна да върти очи. Джилиън беше нещо солидно, връзката му с безопасността, която той можеше да почувства. Какво ли би станало, ако не беше наистина вързан с въже за крака? Не можеше да каже дали са успели, в паниката си не можеше да насочи мислите си към вземането на каквото и да е решение спокойно; не можеше дори да погледне надолу и сам да види дали наистина е вързан. Всичко, което можеше да види беше лицето на Джилиън, бяло и напрегнато, и неговото отчаяние, отразено в нейните очи.
— Не! Не мога — проплака той.
— Трябва. Иначе не можем да те издърпаме.
— Не мога!
Яростта, която изригна у Бен, беше като лава. Джилиън беше наранена, болеше я, а той не можеше да направи нищо докато Рик не я пуснеше.
— Пусни я, копеле такова! — гласът му беше заплашителен. — Ако не я пуснеш, ще те ударя с камък по главата!
— Рик — гласът беше на Джилиън, която едва шепнеше. — Можеш да ме пуснеш. Виждам въжето около крака ти. Държат те. Всичко е наред.
Рик се втренчи нагоре и остана така цяла секунда, по време на която всички изживяха пълна агония, и след това я пусна.
Внезапното освобождаване от теглото му запрати хората, които държаха Джилиън, назад, но за щастие Хорхе успя да я задържи за колана и инерцията, която го дръпна назад, изтегли и нея. Тримата мъже, които държаха въжето, забиха пети и се напрегнаха, за да удържат жестокия напън, когато Рик увисна с цялото си тегло на въжето. Той се разкрещя отново, като гласът му беше прегракнал от ужас.
— Издърпайте го — извика Бен, но собственото му внимание беше насочено към това да издърпат Джилиън от ръба на пропастта и да я изведат на безопасно място до скалата.
Възможно най-внимателно той я обърна по гръб. Лицето й беше страшно пребледняло, дори устните й не се различаваха. Тя не пищеше, но всяко нейно издишване завършваше с дрезгав, почти беззвучен стон.