— Тогава ще продължим и след като стане тъмно — каза Бен. — Не бива да прекараме нощта на терасата. — Главата му се наведе към нейната. — Скъпа, ще можеш ли да вървиш?
Тя се поколеба.
— Мисля, че ще мога, ако успееш да ме вдигнеш на крака.
Той й помогна внимателно да стане, а Рик бързо мина от другата й страна, за да я подкрепи. Тя залитна най напред, но си пое дълбоко дъх на два пъти и застана твърдо на краката си. Дори успя да се усмихне леко, много леко, но все пак си беше усмивка.
— Всички системи работят.
Бен нарами собствената си раница, а върху нея — раницата на Джилиън.
— Можем да разделим нейния товар — каза Рик.
— Не искам да губим време. Трябва да се махнем от тази тераса преди здрач. Ще изтърпя тежестта.
— Тогава ще помогна на Джилиън.
— Не — Джилиън отново си пое дълбоко дъх. — По-безопасно ще е, ако вървим един след друг. Ще издържа един час. Няма да е проблем, защото Бен носи раницата ми.
Погледът, който Бен й хвърли й подсказа, че той знае какъв проблем всъщност е това. Нямаха избор, обаче, така че той не каза нищо. Джилиън се зарадва, че не каза нищо, защото по някакъв странен начин това представляваше нещо като мярна единица за неговото уважение към силата и възможностите й.
Пепе поведе групата и Бен настоя Джилиън да върви втора, докато той вървеше непосредствено след нея. Тя знаеше, че иска да е близо до нея, за да може да й се притече незабавно на помощ, ако залитнеше, но тя решително местеше крак след крак. Болката не беше много силна, поне не толкова, колкото се страхуваше, че ще бъде. При всяка стъпка рамото й пулсираше, но не беше непоносимо. Най-лошото беше слабостта в краката й. Чувстваше се като че ли оздравява от остър грип. Вероятно се дължеше на шока от болката, както и на рязкото спадане на адреналина в кръвта й. Всичко й изглеждаше малко нереално, дори и смъртта на Мартим. Само няколко часа ли бяха изминали оттогава?
Беше абсурдно, но започна да чувства глад. Реакцията й не беше много деликатна, но и тя не беше много деликатна особа. Гладът беше успокояващ, едно земно докосване до реалността.
Беше паднал здрач, когато най-сетне слязоха от терасата и съвсем тъмно, когато отново навлязоха под дърветата. Бързо издигнаха лагер, като преди това мъжете изсякоха по-малка площадка от друг път — само за палатките и за огъня. Бен разпъна палатката на Джилиън вместо нея; след това й намери удобно място за сядане, докато Пепе приготви храната.
Джилиън можеше да се храни сама, дори и с обездвижена от лакътя нагоре лява ръка и изгълта лакомо простото ястие от ориз и консервирана риба. Обикновено не пиеше кафе вечер, но Бен й подаде пълно канче, с много захар в него и тя го изпи без да протестира. Когато свършиха с вечерята, тя вече се чувстваше много по-добре.
Рик се приближи и седна до нея. Изглеждаше смутен и не я гледаше, а се беше втренчил в земята между краката си.
— Ъ-ъ, исках да ти благодаря за това, което направи — смутолеви той.
Това беше единственият приятелски жест, който, доколкото си спомняше, Рик беше отправил към нея през целия й живот и тя реши да не му придава много голямо значение. Задоволи се просто да му каже, че няма защо.
Той се намести по-удобно.
— Сега чувстваш ли се добре? — попита след малко той.
— Рамото ме боли, но е много по-добре от преди.
— Добре. — Той като че ли не можеше да измисли какво друго да каже и след някоя и друга минута мълчание стана. Продължаваше да не я гледа в лицето. — Благодаря ти отново — каза й пак и се върна на предишното си място.
Щом той се махна, появи се Бен с фенера и познатото шишенце.
— Хайде, време е за разтриване.
Точно това й трябваше. Лютивата течност и масажът на силните му пръсти бяха направили чудеса с мускулите й първия път. Пропълзя сковано в палатката си и Бен я последва, като изпълни почти цялото пространство с голямото си тяло.
— Трябва да се измия първо — погледна тя мръсните си дрехи.
— Не разполагам с удобен водопад наблизо.
Клекна до нея и започна да развързва високите й обувки.
— Имам мокри кърпички в раницата си.
Той погледна нагоре и се ухили, като белите му зъби проблеснаха.
— Значи това било то. Все се чудех как успяваш да си толкова чиста. Всички останали изглеждаме и смърдим като порове в сравнение с тебе.
— Абе, ако човек иска… — промърмори тя.
— Вече знам, че се чувстваш по-добре — каза той одобрително, докато сваляше обувките и чорапите й. — Хайде да ти свалим панталона, преди да развържа рамото. Така ще бъде по-безболезнено.
Тя си помисли дали да не настои сама да се съблече, но въздъхна и прие реалността такава, каквато бе. Тази вечер се нуждаеше от помощ. Той разкопча панталона й и го издърпа от тялото й с такава бързина и майсторство, че почти не я мръдна от мястото й. След това започна да разбинтова рамото й, тъй като го беше превързал върху ризата.