— Невъзможно. Вчера следобед онзи белег си беше на мястото. Намираме се точно, където трябва. Знам това.
Той наклони глава назад и погледна нагоре:
— Тогава трябва да измислиш нещо друго, защото според мене, сме стигнали до задънена улица. Не че не го очаквах, но ако не промениш бързо мнението ми, ще се обърнем и ще тръгнем обратно.
— Какво искаш да кажеш с това ще тръгнем обратно? — Кейтс се беше приближил достатъчно близо, за да чуе какво си говорят и беше бесен.
— Не знаеш ли, че повечето експедиции като тази не стигат до никакъв резултат? — Бен беше язвителен. — То е като да търсиш нефт. Плащаш и поемаш риск.
— Но… беше съвсем сигурно, че тази експедиция ще бъде успешна! — Лицето на Кейтс изведнъж прие болезнен израз.
Бен изсумтя. Грубиянският звук изрази съвсем точно отношението към „сигурните неща“.
— Не можем да се връщаме — настоя Кейтс. — Трябва да намерим мястото.
Джилиън отиде настрани, за да разгледа отблизо отвесната каменна стена. Тръгна покрай нея, докато пътят й беше препречен от огромни морени, обрасли с гъста растителност. Тя се опита да се отърси от обхващащото я разочарование и да помисли. Професорът я беше научил винаги да премисля дадена ситуация, да преценява реалистично аргументите за и против. Това беше дисциплина, която винаги й отразяваше благотворно. Джилиън обмисли фактите. Пътят им беше блокиран. Не можеха да вървят нагоре, а ако следваха инструкциите, трябваше да направят точно това. Погледна нагоре, като изучаваше всяка пукнатина в скалите, всяко дърво и търсеше нещо необичайно, което можеше да й подскаже нещо.
Право на север. Въпреки всичко, трябваше да вървят право на север. А това беше… Тя се втренчи с пронизващ поглед в огромната морена пред себе си. Право на север беше право напред, а не право нагоре.
Наоколо се мотаеше Хорхе. Тя се обърна към него и попита любезно:
— Моля те, би ли ми отрязал една здрава пръчка?
— Разбира се.
Отряза една яка тояга с мачетето си. С няколко удара отстрани по-малките клонки и й я подаде със същата мрачна любезност.
Тя използва пръчката, за да разрови храстите и да се увери, че в тях не се крият змии или други опасни същества.
Бен се приближи към нея с големи крачки.
— Почакай, Джилиън. Какво правиш?
— Само разглеждам — отвърна му тя, като се скри зад една огромна папрат.
— Ей, почакай, за бога! Ще разчистим наоколо, ако искаш.
След ярката слънчева светлина, й трябваше около минута, за да може да вижда в полумрака. Листата бяха гъсти и образуваха естествен таван над главата й. Една пеперуда кацна на листото до ръката й и сви трепкащите си крилца.
Морените бяха огромни и обвити с увивни растения. Тя протегна ръка и докосна хладната повърхност на едната от тях, която сигурно беше висока колкото къща на два етажа. Не можеше да се каже колко стари са тези монолити. Ако бяха паднали от върха на планината, тогава сигурно по-голямата им част беше под земята.
— Джилиън, казах ти да чакаш — Бен се появи до нея, като отметна настрани една лиана. Бяха напълно скрити от останалите, които бяха само на няколко крачки от тях, растителността беше толкова гъста, че дори гласовете им се чуваха приглушено.
Тя използва тоягата, за да разчисти пътя пред себе си, и когато нищо не я нападна и не скочи върху нея, направи още една крачка.
— Какво има? — попита я той, като я наблюдаваше внимателно.
— Хайде да си проправим път зад тази морена.
— Защо?
— Защото инструкциите не казват, че трябва да вървим нагоре — отвърна тя.
— Разбирам какво искаш да кажеш — повдигна вежди й. — Добре. Но аз ще вървя отпред.
Промуши се покрай нея едвам, поради близостта на огромните скали. Използва мачетето си, за да разчисти растителността и малките дръвчета, които запълваха цялото пространство и по този начин правеха мястото почти непроходимо. С всяка стъпка като че ли ставаше по-тъмно и скалите се надвесваха все повече и повече над тях. Бен спря, като всичките му мускули се стегнаха.
— Какво има?
— Не усещаш ли?
Тя замълча, докато се концентрираше. Какво да усети? Лек хладен ветрец… Ветрец? Тук, зад огромните морени?
— Откъде ли идва? — прошепна тя.
— От някъде точно пред мене — гласът му беше напрегнат. — Духа с пълна сила в лицето ми.
Отново размаха мачетето си, като разряза зелената стена, която му пречеше да види какво има по-нататък. Щом обърканите лиани и клони паднаха на земята, появи се тесен тъмен отвор. От него леко подухваше хладният ветрец.
— Да ме вземат дяволите! — Отстъпи той назад и се блъсна в нея.
— Можеш ли да видиш докъде стига?