— Скъпа, аз не мога да видя и на две стъпки в тази тъмнина. На това аз му викам тъмно.
Беше оставил раницата си, преди да се присъедини към нея, така че нямаше фенерче. Джилиън бързо се върна назад, където другите ги чакаха. Всички бяха малко разтревожени какво правят с Бен, но не бяха достатъчно любопитни, за да отидат сами и да видят какво става зад голямата скала. Докато вадеше фенерче от раницата си, Кейтс я попита:
— Намерихте ли нещо?
— Възможно е да има проход зад скалата — отвърна тя, — а може и да няма. Не можем да кажем още.
— Ще дойда с тебе — каза той.
Пробиха си път до мястото, където Бен ги чакаше. Кейтс непрекъснато поглеждаше притеснено нагоре, но не се върна. Когато стигнаха при Бен, Джилиън видя, че беше използвал времето, за да доразчисти растителността около отвора.
Кейтс облещи очи, когато видя тесния тъмен проход в планината. Мисълта да влезе вътре явно го плашеше.
Бен взе фенерчето и освети отвора. Проходът се разширяваше веднага от другата страна и той разбра каква добра защита представлява този тесен вход в скалата. Враговете трябваше да влизат един по един и можеха лесно да бъдат обезвреждани. Пътят по-нататък представляваше нещо като тунел, пробит в скалата, висок около 2.20 и широк 1.50 м. Не можеше да каже дали размерите му се променят по-нататък, защото след около 3 м тунелът завиваше рязко надясно.
— По дяволите! — изруга Кейтс. — Вътре сигурно има прилепи.
Бен насочи фенерчето към тавана. Освен паяжини, не видя нищо друго.
— Като че ли е правено от хора — каза той. — Няма прилепи, освен ако по-нататък не се стига до естествена пещера. — Повиши глас и извика — Пепе!
След тридесет секунди малкият индианец беше до тях. Погледна към отвора и тесните му черни очи се разшириха от тревога. Каза бързо нещо на родния си език на Бен.
— Не му харесва — преведе Бен.
— И аз самата не съм във възторг — каза Джилиън. Щом си помислеше, че ще трябва да влезе в пълната тъмнина на този проход, тръпки полазваха по гърба й.
Кейтс се изпоти, докато гледаше тъмния отвор.
Бен намигна на Джилиън:
— Не се безпокоя от прилепите, но не можем да кажем какво друго може да е вътре.
— Има само един начин да разберем — каза тя.
— Влез първа.
— Ти си този с фенерчето в ръка.
Бен извади пистолета си и го зареди:
— Предпочитам да държа това.
— Имаш и двете неща, затова тръгвай — каза тя нетърпеливо. — Аз ще бъда непосредствено зад тебе. Или пред тебе, ако наистина искаш да вляза първа.
— Ти оставаш тук — нареди той.
— Няма. Аз открих този проход и той си е мой.
— Моля? Аз имах мачете, аз прочистих растителността и аз бях този, който първи усети хладния въздух.
— Само защото ме избута и мина пред мене. Справях се много добре и без тебе.
Докато се джафкаха, Бен направи няколко стъпки навътре, а Джилиън го последва по петите. От вълнение сърцето й биеше лудо. Кейтс също ги последва, макар и неохотно.
— Казах ти да стоиш отвън — промърмори Бен на Джилиън.
— Е и?
Стигнаха до острия завой и го преминаха. До този момент от входа се процеждаше светлина, а сега внезапно бяха погълнати от пълен мрак, разкъсван само от слабия лъч на фенерчето. Тунелът не се промени. Височината и ширината му останаха приблизително същите. Джилиън прокара ръка по каменната стена и усети белезите, които говореха за човешки труд.
— Знам — каза Бен, като забеляза какво прави. — Правен е от хора.
Сигурно от жени, помисли си тя. Беше толкова развълнувана, че й се искаше да крещи от радост, просто за да се освободи от напрежението.
Продължиха още петдесетина метра, без да се спънат в някой капан или да паднат в яма, когато Бен нареди да спрат.
— Това е пътят — каза той. — Хайде да излезем оттук. Не минавам и крачка повече без въжета и предохранителни мерки. Този проход може да се вие с километри навътре. — Гласът му проехтя напред и назад по протежение на тунела и се върна към тях. Ефектът беше призрачен.
Кейтс наложи бързо темпо при обратния им път и би вървял още по-бързо, ако не трябваше да следва успокоителния лъч на фенерчето, който идваше отзад. Отново излязоха на дневна светлина и намериха всички останали да ги чакат около входа, като на лицата им бяха изписани в различна степен безпокойство и вълнение.
— Какво намерихте? — попита Рик. Той беше един от развълнуваните и едвам се удържаше да не заподскача.
— Нищо — отвърна Кейтс.
— Нищо? — лицето на Рик се издължи.
— Все още нищо — каза твърдо Джилиън. — Не стигнахме далече.
— Чуйте ме, всички — каза Бен. — Отстъпете малко назад. Наблъскали сме се тук като сардели. Хайде да излезем на по-широко и да обмислим какво да правим.