— Да, разбирам.
— Ако нещо стане, не чакай да видиш как ще се развият нещата. Бягай към тунела и гледай да се измъкнеш оттук. Тичай възможно най-бързо и не се спирай да вземаш нищо. Ще те настигна от другата страна. Каквото и да правиш, не се оставяй в този капан тук. Това място ме кара да се чувствам неудобно, тъй като има само един изход. Страшно ми се иска да намерим и друг.
— Не вярвам. Точно този тунел е запазил Анзар така добре скрит досега.
— Да, но въпреки това те са измрели.
— Чудя се какво ли е станало с тях. — Не можа да се сдържи, очите й се напълниха със сълзи. — Разбира се, това ще възстанови реномето на татко, но тук е живяло специално племе, което един ден просто е изчезнало. Да се разбере какво е станало с тях е важно.
— Може би са хванали някаква болест, ако са контактували с европейци. — Сви вежди, след като толкова дълго беше останал сериозен. — Или може би, ако наистина са били само жени, са умрели от скука.
Тя го изгледа свирепо.
— Понякога ми се иска да ти прасна един в лицето.
— На твое разположение съм по всяко време, когато искаш някакъв физически контакт с мене, скъпа. Ще се радвам да се сборичкаме някой ден. — Хилеше се по начина, който така я вбесяваше, нагло, колкото можеше да се хили само един мъж.
— Знаеш ли какво си? — попита настойчиво тя, свивайки зеници.
— Не, какво? Любовник? Светлината на твоя живот? Мъжът на твоите мечти?
— Лайно! — каза натъртено тя и се отдалечи, като го остави да се залива от смях.
Под нейното ръководство изследването на Каменния град започна бавно и внимателно на следния ден. Трябваше да се разчисти още растителност, за да се открие пътят до уединените помещения, и докато работеха, започнаха да се появяват малки парченца от ежедневния живот на анзарите. Хоаким намери част от нащърбена каменна керемида, която, след като внимателно разчистиха наоколо, се оказа част от фонтан. Джилиън фотографира находката от всякакъв ъгъл и направи подробни записки.
Започнаха да откриват керамични чирепчета, които също бяха фотографирани и описани. Джилиън никога не беше била толкова щастлива през целия си живот. Те не правеха история, те я разкриваха и научаваха много за неизвестен до този момент аспект от човешкия живот на земята. Когато обработваше парче от керамичен съд, върху което все още се бяха запазили глазура и рисунки под нея, тя изпитваше страхопочитание към факта, че преди стотици години някой беше направил този съд и го беше изрисувал, за да направи живота си красив, а след това го беше използвал всеки ден. Чувстваше се като че ли държи в ръцете си времето и това по някакъв невероятен начин я успокояваше. Индивидите измираха, но животът продължаваше.
Странно беше, че след четири дни именно Дутра намери първия стръмен път към помещенията. Той не се интересуваше от стари натрошени грънци, но след сблъсъка си с Бен, използваше животинската си сила, за да разчиства растителността от големи пространства. Изливаше агресивността си във физическото усилие, като изкарваше враждебността си върху всеки клон или лиана, които му се изпречваха на пътя.
Неизползваната от векове стръмна пътека, беше започнала да се руши. Бе покрита с отпадъци, но човек не можеше да сгреши предназначението й. Незабавно започнаха да я разчистват, макар че Джилиън ги тормозеше да внимават и това отново забавяше работата. Пътеката водеше до един по-широк път, който обикаляше по края на каменната чаша и от него се влизаше в отделните помещения. Тъй като имаше помещения и на по-голяма височина, тя предположи, че към всяко ниво водят различни наклонени пътеки. Каменният град беше построен на концентрични пластове и можеше да приюти стотици хора.
Широкият път също беше затрупан с отпадъци, както и стръмната пътека и тя предполагаше, че има много археологически находки, но най-важно беше да влязат в помещенията. Помещенията, в които бяха живели анзарите и който трябваше да съдържат най-големите богатства. Джилиън знаеше, че нейната идея за съкровище се различава от тази на останалите, но възможността да опише физически Анзар беше безценно богатство за нея.
Разбира се в помещенията бяха влизали животни. Вътре бяха мътили птици и различни същества ги бяха използвали през вековете като убежище. Докато разглеждаше първото помещение, тя си помисли колко хубаво би било, ако всичко се беше запазило, както е било, но природата никак не се беше съобразила с това.
Първото помещение беше малко, не повече от два и половина квадратни метра, и макар че внимателно преся боклуците, не можа да намери някаква следа за какво се е използвало то, поне при първоначалния оглед. Нямаше парчета керамика, които да подсказват, че в него се е готвело, или пък да посочват начина на готвене. Нищо не напомняше за пещ или огнище, нямаше сажди или въглища. Всичко, което откри, беше една малка змия, която незабавно се стрелна към друго скривалище, щом Джилиън я побутна с пръчката, която използваше, за да проверява какво има под отпадъците.