Инструкциите не свършваха с тунела. Имаше и други указания, които по всяка вероятност водеха директно към Сърцето на императрицата.
Спря работа и се усмихна на Хорхе.
— Мисля, че за днес стига толкова — каза тя. — Рамото ми се обажда и съм уморена.
— Трябва да си почивате — каза той със плахата загриженост, която често пъти беше показвал напоследък.
— Ще си почина — съгласи се тя и се върна в лагера. Повечето от мъжете вече бяха тук, отегчени от необходимостта да разчистват достъпа до малките помещения, които толкова много си приличаха и не предоставяха нищо вълнуващо. Тя вървеше половин ден след тях, така че спирането на работата им нямаше значение. Бен също беше там и седеше с кръстосани крака на земята, докато почистваше и смазваше оръжията си. Предупреден за нейното присъствие от някакво шесто чувство, той се огледа, за да я види. Тя му се усмихна, но не направи никакъв опит да разговаря с него. Вместо това влезе в палатката си.
Бен продължи работата си, но изразът на лицето му стана замислен. През седмиците, когато бяха заедно, той си беше изработил навика да наблюдава Джилиън, да я изучава отблизо, за да може да открие някое незащитено място в бронята й, което да му позволи да стигне до нея. Станал беше експерт в улавянето и на най-малките отклонения в поведението й и сега целият беше нащрек. Тя замисляше нещо, но какво ли?
Джилиън седеше със скръстени крака в палатката си с отворен бележник в скута си и кодираните инструкции на земята пред нея. Въпреки че беше запомнила инструкциите още преди седмици, когато ги написа отново черно на бяло на английски, мисълта й като че ли се проясни. После дълго гледа бележките си. Някакъв звук около палатката й я стресна и тя бързо мушна листа хартия под надуваемия дюшек.
Бен отвори палатката и пропълзя вътре, като я изтика към дъното.
— Заповядай — покани го тя саркастично.
— Благодаря — намигна й той. — Вече влязох. Е, какво става?
Настани се до нея и тя разбра, че няма да се махне оттук, докато не получи задоволителен отговор. Игривото намигване беше само камуфлаж на желязната му решителност.
Джилиън издърпа листа от тефтера изпод дюшека и му го подаде.
— Спомних си, че инструкциите не свършват с намирането на тунела. — Внимаваше да говори тихо, така че гласът й да не се чува отвън.
Бен прочете написаното.
— Какво ще правиш с това?
— Не знам. — въздъхна тя и погледна нерешително. — Това, което намерих досега, не може да се нарече съкрушително, като да кажем Гробницата на Тутанкамон или находките край Уозала. Намерих доказателство, че тук са живели човешки същества, но нищо, абсолютно нищо, което да посочва, че това племе не е било известно. Има едно чудо — тунелът, който ни изведе дотук, но нищо повече. О, археолозите ще бъдат заинтересувани, разбира се, и в крайна сметка всички ще се насочат насам, но не съм успяла да намеря нещо, от което да гръмне пресата. Исках нещо, което наистина да разтърси археологията като наука, нещо, което да принуди всички да признаят заслугата на татко — нещо, което му дължат, а все още не съм намерила подобна драматична находка.
— Освен ако не е тук — повдигна той хартията.
— Да.
— И, ако го намерим, ще си имаме страхотни неприятности.
— Да — повтори мрачно тя.
Той хвана брадичката й и я повдигна нагоре, докато я гледаше с кисела усмивка. След това се наведе и я целуна.
— Значи аз ще търся скъпоценния камък, докато ти отвличаш вниманието на лошите — промърмори той. — Ако Сърцето на императрицата е там, ще ти кажа и тогава ще решим какво да правим. Няма смисъл да се тревожиш за камъка, след като той може въобще да не съществува.
— О, съществува, и още как!
— Тогава съществува и шансът някой друг преди нас да го е изнесъл оттук още преди столетия. Никой не оставя огромни скъпоценни камъни да си стоят на едно място, дори и ако са свързани с някакви суеверия. Дори не е известно някакво прилично проклятие, което да виси над Сърцето на императрицата и да го пази.
— Но за нас може да се превърне в истинско проклятие.
— По-късно ще решаваме дали е така. Дори и да не е там, мога да намеря нещо друго, което да ти хареса. Кой знае? Може би тези хора са скрили всичките си интересни неща там.
— От това което виждам, точно така са постъпили.
— Тогава ще го намерим утре.
Тя захапа долната си устна, загледана втренчено в него. Преди месец не би му поверила дори обеда си, камо ли нещо толкова важно. Но след това беше придобила навика да му поверява живота си. Тъй като нейният живот беше безкрайно по-важен от Сърцето на императрицата, не виждаше някаква причина да не му позволи да търси скъпоценния камък.