— Ще внимаваш, нали? — прошепна тя. — И ще се пазиш да не те проследи някой?
— Обещавам ти. И ако намеря нещо, ти ще си първата, която ще разбере.
Бен не направи нищо необичайно на следващата сутрин. Отиде с другите до първия етаж на помещенията и помогна да се разчисти достъпа до още няколко, след това остави Джилиън и Хорхе да ровят наоколо, докато останалите се върнаха в лагера. Кейтс рядко изпускаше Джилиън от очи тези дни, така че той остана горе. Бен си намери работа из лагера, като свърши някои дребни неща, след това се настани на сянка, като че ли се канеше да подремне. След като обядва, Дутра легна да спи.
Когато хъркането, което идваше от огромния му гръден кош стана равномерно, Бен се изправи, метна пушката на рамото си, както правеше винаги, въпреки че досега не бяха открили тук нещо опасно освен няколко змии и излезе бавно от лагера. Никой не му обърна особено внимание. Предишната нощ предвидливо беше скрил фенерчето си извън лагера и сега го извади, като се надяваше, че няма да има нужда от него.
Съвсем естествено бяха започнали да изследват местата, които бяха разположени най-близо до лагера. Кодът на Джилиън посочваше, че Сърцето на императрицата се намира в специално помещение, разположено точно срещу изхода от тунела. Когато изучаваше каменната чаша, той беше забелязал, че далечният й край е малко по-висок, като по този начин му предоставяше визуален ориентир дори и тогава, когато не виждаше отвора на тунела. Чашата беше поне миля широка и половин миля дълга; дъното й бе обрасло с дървета и храсталаци. Поради някаква причина дърветата го тревожеха. Защо не бяха по-големи? След като толкова много слънчева светлина навлизаше в долината, тук трябваше да растат гиганти. Въпреки че валеше всеки ден, тежките дъждове не можеха да причинят такава ерозия на почвата, както в долината на Амазонка. Почвата се задържаше в долината.
А и как точно се оттичаше водата? Трябваше да се оттича някак си, иначе тук отдавна щеше да има езеро, вместо много богатата почва под краката му. Именно тази богата почва го караше най-много да се чуди на големината на дърветата.
Освен ако не бяха достатъчно стари.
Изведнъж спря и се загледа в лъскавата кора на едно дърво. Тръпки пролазиха по гърба му. Е, това беше наистина дива мисъл! Дали пък дъното на каменната чаша не е било изчистено от всякаква растителност допреди много скоро? Дали анзарите не са изчезнали само преди няколко десетилетия, а не века?
Не, не беше възможно. Ако това беше станало в по-късни времена, Джилиън щеше да открие много повече доказателства за тази цивилизация.
Освен ако не се бяха махнали оттук и взели повечето от нещата си със себе си.
Той поклати глава. Трябваше да спре да мисли за подобни неща. Трябваше само да се погрижи за най-важното — да намери мястото, посочено в бележките на Джилиън.
Пресичането на долината беше трудна работа, защото не искаше да използва мачетето и да оставя след себе си път, който дори Кейтс би могъл да използва. Но от друга страна, и да просича пътя пред себе си, щеше да бъде много трудна работа. От време на време спираше, за да се увери, че никой не го следва. За това също бе необходимо време, но успя да стигне до другия край на долината след около час.
Отблизо пукнатината в скалата се виждаше ясно, но изкачването до нея беше проблем. Ако се спазваше някакъв принцип, би трябвало да съществува една от онези издълбани в скалата пътеки, които водеха към вътрешността, така че той започна систематично да търси. Трябва да беше щастливият му ден, защото я намери само след няколко минути.
Изкачи се по нея и, когато стигна върха, забеляза нещо странно. За разлика от другите пътеки, които бяха намерили, тази беше двойна. От другата страна имаше подобна пътека, с която първата образуваше обърнато надолу V на равнището на първия етаж.
Точно пред него, според инструкциите на Джилиън, се намираше изграденият в скалната пукнатина храм на анзарите. Погледна нагоре и отново тръпка пролази по гърба му. Високо над главата му се извисяваха огромни каменни колони, които бяха изсечени в самата скала. Бяха почти скрити от пълзящата растителност, но все пак можеха да се различат.
Приближи се и започна да търси вход в гъстата жива зелена завеса, като тикаше една дълга пръчка из растителността. Когато тоягата се натъкна на твърда скала, той се премести на тридесетина сантиметра и опита пак. При четвъртия опит пръчката пропадна в празнота и той разбра, че е намерил каквото търси.
Все пак щеше да използва фенерчето. Раздели лианите с ръка и ги задържа настрани. След това освети огромната зала, която се разкри пред него. Това, което видя, го накара да изругае тихо