Бавно освети с лъча светлина триметровите фигури. Джилиън сграбчи ръката му и ноктите й се забиха в кожата му. Беше занемяла напълно, а невярващият й поглед беше съсредоточен върху статуите.
И Пепе, и Еулохио бяха разтревожени. Лицата им замръзнаха, когато при вида на тези каменни воини у тях се пробудиха спомените за древни предания.
Известно време никой не каза нищо, тъй като изпитваха благоговение пред огромната зала, пред сериозността на мълчаливите каменни воини. Дори и Рик, който не уважаваше нищо и никого и нямаше никакъв интерес към древните култури, като че ли почувства нещо, може би някаква тържественост. Нямаше и следа от опасност. По-скоро бяха нарушили усамотението на свято място, място на покой.
Хорхе отиде до подножието на една от фигурите и се загледа в нея. Внимателно протегна ръка и пипна камъка.
— Кои са те? — прошепна най-накрая той с глас, изпълнен с учудване и любопитство. Огромното пространство улови шепота му и го усили така, че думите се чуха съвършено.
Джилиън още трепереше и се облягаше на Бен.
— Мисля, че наистина трябва да са… амазонките — отговори тя със същия учуден тон, като че ли това беше повече, отколкото можеше да приеме. Бен знаеше точно как се чувства, защото и той още не се бе съвзел напълно от първоначалния шок.
Умът на Джилиън препускаше и трескаво се мъчеше да обхване всички ъгли на откритието, всички последствия от съществуването на тези статуи. Как се е случило така, че статуите на тези жени — воини се намират тук, в Южноамериканската джунгла? Амазонките бяха само легенда, нищо повече. Предполагаше се, че са били племе от жени — воини, които веднъж годишно се съвокуплявали с мъже от съседното племе, за да родят деца, и които се били на страната на Троя в Троянската война. Не беше открито каквото и да е доказателство за действителното им съществуване, както не бе открито и доказателство за съществуването на Атлантида. Това бяха само митове.
И все пак… Ето ги. На място, на което нямаше никаква логика да бъдат. Как би могла митологията на древна Гърция да проникне дълбоко в тези джунгли, където допреди няколко години съществуваха цели племена, които никога не бяха виждали бял човек и не се бяха сблъсквали с никаква форма на външна цивилизация? Как биха могли тези статуи да се основават на гръцката митология? Или просто съществуваше някаква прилика? Дали пък и на двата континента не бяха съществували племена от жени-воини?
Имаше и друга възможност, която я измъчваше до полуда. Възможно беше гръцките митове да се основават на анзарската цивилизация. Кой знае колко дълго е просъществувала тя? Може би преди хиляди години някой древен пътешественик се беше натъкнал на тези жени-воини и бе успял да се върне в собствените си земи и да посее там семената на мита.
— О, Господи — прошепна тя.
— Да, знам. И аз си помислих нещо такова, когато ги видях — каза Бен. — Саркофагът е на другия край. — С помощта на фенерчето, той им посочи пътя, но залата беше твърде огромна, за да стигне лъчът до гробницата.
Продължиха пътя си, като се чувстваха като джуджета поради големината на самата зала, а и заради редиците мълчаливи стражи гиганти. Каквото и да кажеха, шепнеха, като че ли, ако говореха на висок глас, щяха да осквернят това свещено място.
Стигнаха до саркофага и лъчите на фенерчетата им заиграха по гробницата, по барелефа отгоре. Джилиън затаи дъх при вида на чертите на мъжа, издълбани в камъка. Бяха черти на силен мъж с груба красота, спокоен и самоуверен, дори и във вечния сън на смъртта; мъж, който без съмнение не би се поколебал да даде живота си в защита на жената, която обича; мъж, за когото една жена би тъгувала цял живот и за когото биха се разказвали легенди. Нямаше нищо, което да подсказва къде би могла да бъде гробницата на кралицата, но в нишата над саркофага беше мястото, където тя бе оставила сърцето си, сърцето на воин, за да стои на стража над нейния възлюбен през вечността.
Нишата беше празна и прашна.
Трепереща от облекчение, тя скри лице в рамото на Бен и ръцете му я обгърнаха и притиснаха силно. Благодаря ти, Боже, че „Сърцето на императрицата“ го няма, помисли си тя. Никакъв огромен червен диамант не заплашваше живота им със стойността си. Кейтс не би се интересувал от статуите. За него нямаше значение каква революция биха предизвикали те в света на археологията. Те бяха от камък и нямаха търговска стойност, а само представяха исторически факт. Ако ги извадеха от контекста на Анзарската цивилизация, нямаше да представляват никаква ценност. Всяка от тях тежеше стотици килограми, може би половин тон, така че беше невъзможно да се транспортират, дори и да имаха парична стойност. По-късно, след като тяхното съществуване бъдеше забелязано и описано и се разбереше тяхната история, тогава те щяха да станат безценни, също като Мона Лиза. Но в този случай, ценността им щеше да бъде свързана и с това, че светът щеше да ги познава точно така, както изглеждаха в момента в естествената си среда.