Кейтс беше осветил пода с фенерчето си, за да види следите, които Бен бе оставил. Насочи се към саркофага и надникна зад него.
— Внимавай за змии — каза небрежно Бен.
Кейтс се промъкна зад гробницата и освети нишата, за да я разгледа внимателно. Прокара пръст в праха.
— Явно „Сърцето на Императрицата“ е съществувало — каза Джилиън, като най-сетне успя да събере достатъчно сила, за да се дръпне от Бен. Той като че ли не искаше да я пусне и задържаше ръка на гърба й. — Но няма начин да се разбере кога е изчезнало или кой го е взел. Тъй като нищо друго не е докоснато, възможно е анзарите да са го взели със себе си, когато са си отишли.
— Е, щом тази проклета гробница е толкова важна, защо тогава не са взели и нея със себе си? — зададе настоятелно въпроса си Кейтс. Беше в яростно настроение и го прикриваше трудно.
Джилиън разгледа саркофага. Беше поне два и половина метра дълъг.
— Не знам колко тежи, а и не може да мине през тунела. От това, което видях досега, стигам до заключението, че анзарите не са измрели. По-скоро са напуснали това място, като са взели личните си вещи и съкровища със себе си. Всичко, което са оставили тук, освен няколкото гърнета, е този храм.
— За какво ми е каменна гробница? — крещеше Кейтс, с изкривено от гняв лице, когато откри, че мечтата му за богатство се превръща в прах. — А тези проклети каменни статуи?
— Знаеше, че това пътешествие е като игра на комар — каза хладно Бен. — В джунглата нищо не е сигурно.
Кейтс изглеждаше готов да експлодира, едно мускулче на челюстта му играеше, а юмруците му бяха стиснати. Ставаше му лошо при мисълта за парите, които беше похарчил, за парите, които дължеше… За хората, на които ги дължеше. Очите му се спряха върху гробницата:
— Може би вътре има нещо — каза той.
Джилиън видимо потръпна при мисълта за оскверняването на саркофага.
— Малко е вероятно — насили се да каже тя. — Не са оставили нищо ценно, което да намерим. Няма злато, нито сребро, нищо!
— Да ги вземат мътните! — лабилният самоконтрол на Кейтс пак не издържа. — Все трябва да има нещо!
— Огледай се наоколо — каза Джилиън рязко. — Виждаш ли нещо поне със сребърно покритие? Нищо подобно! Ако е имало съкровище, те са го взели със себе си. Няма го. Може би анзарите са били погълнати от инките и точно това е допринесло за богатството на културата им. Каквото и да е станало, тук сега няма нищо.
Той изглеждаше объркан и съсипан. Бръщолевеше и шареше с поглед:
— Трябва да има!
— Не мога да видя нищо — посочи с ръка наоколо тя.
Кейтс се обърна и забърза към изхода, като лъчът на фенерчето му подскачаше. Дутра го последва, но всички други останаха в храма, все още зашеметени от това, което бяха открили.
— Не трябва ли да направиш снимки? — подхвърли Бен на Джилиън, като й се усмихваше.
Учудена, че е могла да забрави, тя започна да подготвя апарата си, но ръцете й така трепереха, че не можеше да го държи стабилно.
— Не мога — каза най-накрая отчаяно тя и го погледна. — Направо се треса. Можеш ли ти да снимаш, докато си взема някои бележки?
Той взе апарата от ръцете й, докато тя му обясняваше как работи. Беше от фотоапаратите за „идиоти“, при които всичко беше автоматизирано и с които се снимаше много лесно при положение, че идиотът можеше да го държи стабилно, а това в момента беше извън нейните възможности. Всичко, което Бен трябваше да направи, бе да насочи фотоапарата и да натисне бутона. Автоматичната светкавица и фокусиране се грижеха за всичко останало.
Направи няколко снимки на гробницата, след това тръгна от статуя на статуя, докато Джилиън надраска бързо някакви бележки при светлината на тикнатото под мишницата й фенерче. Това, което я учуди още повече сега, когато можа да го забележи, беше, че всички статуи имат до известна степен различни черти. Това я наведе на мисълта, че статуите са на действителни жени, може би на онези, които наистина са стояли на стража над гроба на воина. Индивидуалността правеше статуите още по-ценни, несравними с нищо друго в света.
— Щастлива ли си? — попита я Бен и погледна към нея.