Спряха за миг, загледани в нея.
— Внимавай — каза Бен. — Стой близо до скалата.
— Ще трябва да използваме фенерчетата след малко — каза тя. — Който идва след нас, ще може лесно да ни види.
— Трябва да поемем този риск. Преминах тунела в пълен мрак, но не можем да вървим по тази издатина без светлина.
Бе пъхнал фенерче в раницата, но тя не беше с него, когато се втурна в тунела. Всички фенерчета бяха с дълготрайни батерии, но не можеше да се каже колко време щяха да издържат. Трябваше да използват само едното, докато вървят по терасата, за да пестят батериите на другото.
Тя вървеше. Вървеше от зори, а сега вече слънцето залязваше. Тъмнината започна да се засилва, но не се остави да я разколебае. Включи фенерчето, като се надяваше, че има достатъчно завои зад тях, така че преследвачите, ако бяха след тях, да не видят издайническия лъч.
Краката й трепереха от умора. Малката кутийка компот не беше кой знае каква храна.
— Имаш ли някакъв бонбон? — попита тя през рамо.
— Не, но съм запазил малко сварен ориз.
— Можеш ли да го напипаш?
Той успя и й подаде вързопчето, в което беше. Тя пъхна ръка в него, взе цяла шепа и го направи на топка. Върна му вързопчето.
— Благодаря.
Започна да дъвче студения ориз. Не беше много вкусен, но беше храна, а тялото й се нуждаеше от въглехидрати.
Зад нея Бен направи същото. Не можеше да се кажат много хубави неща за студен варен ориз, но поне се слепваше добре и можеше лесно да се яде в движение.
Фенерчето й улови блясъка на жълти очи и тя замръзна на място, косата й настръхна.
— Спокойно — промърмори Бен, като извади пистолета си и свали предпазителя. — Това е коати. Не е много опасен, но има дълги нокти. Да не го предизвикваме.
Тя освети животното с дълга муцуна и опашка на ивици като на миеща се мечка.
— Мислех, че живеят по дърветата.
— Обикновено е така. Не знам какво прави това приятелче тука. Хайде, изчезвай! — Бен вдигна камък и го запрати към животинчето. То се дръпна назад, но продължи да стои посред терасата. Бен хвърли още един камък и го перна по лапичката. — Офейквай!
Животното си стоеше на пътя, объркано от ярката светлина, която влизаше в очите му. Бен въздъхна и вдигна по-голям камък.
— Хич не ми се иска да те наранявам, малчо, но трябва да се махнеш!
Третият камък го удари в задната част на гърба и животинката нададе пронизителен писък от болка и учудване. Бързо се претърколи през ръба на терасата и изчезна от погледа им. Чуха как пращят клонки, което им подсказа, че на това място скалата под тях не беше толкова отвесна.
Те забързаха нататък с облекчение. Джилиън си мислеше какво ли би станало, ако се бяха сблъскали с ягуар или оцелот на същото място. Кой ли щеше да отстъпи тогава?
Терасата като че нямаше край. Денят й беше пълен със събития, за които не искаше да мисли, а сега се случваше и друго. Не искаше да си мисли колко им остава да вървят, нито колко са изминали. Всичко, което трябваше да прави, беше да продължи да върви и когато дойдеше времето, терасата щеше да свърши, както и този безкраен ден.
Присъствието на Бен зад гърба й беше солидно като стена. Тя продължи да върви. Знаеше, че бяха прекарали часове на терасата, когато я пресичаха за първи път, но тогава бяха изчакали бурята, а и бяха забавени от смъртта на Мартим и инцидента с Рик, както и от нейната контузия. Сега рамото й леко се обаждаше от време на време, но през седмицата, която беше минала, беше заздравяло. Беше по-силна и се движеха по-бързо. Не оставаше още много.
Така се бе съсредоточила в себе си, че дори не забеляза кога терасата свърши. Край тях отново се простираше джунглата.
Бен спря автоматизираните й движения, като плъзна голямата си ръка под косата й и нежно разтри основата на врата й.
— Успяхме — каза тихичко той. — Всичко ще бъде наред. Ще намеря място, където да спим тази нощ.
17.
— Откъде се сдоби с раницата и провизиите? — слисано запита Джилиън, сочейки към палатката, която Бен чевръсто разпъваше.
— Това е багажът на Мартим — отвърна той. — Измъкнах го от лагера, веднага след като открихме града. Стори ми се разумно да прибягна към тази мярка и ето, че излязох прав. Ако не се бе случило нищо, нямаше да имаме нужда от него. Скрих раницата в гъсталака до входа на тунела, тъй като предполагах, че ако ми се наложи да си плюя на петите, с тежкия товар на гърба няма да мога да офейкам бързо.
Малката палатка й се виждаше като седмото небе — сигурно място, където можеше да се отпусне и да си отдъхне за първи път през този кошмарен ден. Мисълта, че ще прекарат нощта на открито, я хвърляше в ужас. Когато разбра, че Бен е успял да измъкне една от палатките, главата й се замая от щастие.