След минута Джилиън прошепна:
— От нас излиза пара.
От цялата гора излизаше пара, влагата на облаци се издигаше към небосвода. Бели струйки се кълбяха около разгорещените им тела. Той все още я държеше в обятията си, а тя се чувстваше безкрайно щастлива.
— Не мога да мръдна — прошепна Бен, заровил лице в мократа й коса. — Ако мръдна, ще падна.
Тя се изкикоти.
— Много смешно, няма що!
Той лениво я погали по задника.
— Е, аз ще гледам да падна върху теб.
Дишането им постепенно се успокои. На Джилиън й се доспа.
— Ако успея да се задържа на крака, ще можеш ли да слезеш?
— Може би.
— Какви са шансовете?
— Едно към едно.
— Имаш предвид че или ще можеш или няма да можеш?
— Точно така.
— Ако не успееш, ще трябва да направим още една серия.
Той сигурно можеше, но Джилиън не вярваше, че ще издържи. Не си спомняше да се е чувствала толкова преситена през живота си. Искаше да се сгуши някъде и да се наспи. Неохотно плъзна краката си надолу, разделяйки телата им.
Бен внимателно я постави на земята, като я придържаше, докато не се убеди, че тя може да се държи на краката си. За миг тя залитна към него; сетне плътно прегърнати се отправиха към палатката. Не искаше да се откъсва от нея дори за минута. Все още бе леко зашеметен от буйния прилив на страст; не му се вярваше, че са достигнали подобни невероятни висини на насладата.
Изсушиха се с ръце, доколкото можаха. Той разпъна носната си кърпичка под един храст, за да събере капките и я подаде на Джилиън да се избърше. Въздухът се загря и когато започнаха да се обличат, телата им бяха почти сухи.
Бен внезапно застина до нея.
— Не се плаши!
Пръстите й застинаха върху копчетата на ризата и тя повдигна разтревожено глава. На около три-четири метра от тях, скрити в буйната растителност, стояха няколко индианци и ги наблюдаваха с непроницаеми лица. Телата им бяха съвършено голи, само слабините им бяха покрити с препаски, в ръцете си държаха лъкове и стрели. Правите им коси стърчаха нагоре. Стояха неподвижно, вторачили черните си очи в тях.
— Това са яномами — тихо й обясни Бен.
— Враждебни ли са?
— Зависи колко и какви контакти са имали с бели хора. Обикновено не са враждебно настроени.
— Какво ще правим сега?
— Трябва да разберем какво искат от нас. — Той нарочно гледаше да държи ръката си далеч от пистолета. Намираха се пред група ловци: стрелите им бяха подострени и намазани с отрова, вероятно цианид, а Бен не държеше да влиза в контакт с това вещество. Заговори с индианците на техния език. Вождът, достолепен мъж с побеляла коса, му отговори.
След няколко минути Джилиън забеляза, че мъжете се отпуснаха и усмивки замениха мрачния израз на лицата им. Сивокосият мъж каза нещо, плясна няколко пъти с ръце и всички се разсмяха.
Бен също се хилеше.
— Какво толкова смешно има? — попита Джилиън.
— О, нищо.
Отговорът му още повече усили подозрителността и любопитството й.
— Не, моля те, кажи ми.
— Той питаше защо сме правили пляс-пляс на дъжда, а не в смешната ни малка молока — това значи „къща“ на техния език.
Джилиън усети как лицето й пламва при мисълта, че няколко души са станали безмълвни свидетели на любовния им акт, но едновременно с това я напуши смях.
— Пляс-пляс ли? — тихо попита тя.
В очите на Бен горяха весели пламъчета.
— Да, много добре си разбрала за какво става дума. — Той плясна леко с ръце, пресъздавайки с поразяваща точност шляпането на мокри тела — Пляс-пляс.
Тя прикри устата си с ръце, но не можа да удържи смеха си. Индианците отново се разсмяха, присъединявайки се към нея.
Бен я изгледа самодоволно.
— Предполагам, че те също така са силно впечатлени от моето… присъствие, така да го наречем, и от техниката ми.
— Млъкни — изсъска тя, опитвайки се да овладее поривите на смеха. — Или ще направя пляс-пляс по лице-лице.
Лицето му грейна от възторг.
— О, Боже мой! — възкликна Бен. — Наистина ли ще го направиш?
Племето яномами любезно им предложи гостоприемството си и Бен реши, че ще е по-опасно да ги обидят, като им откажат, отколкото да приемат. Може би през това време Кейтс и Дутра щяха да ги изпреварят и да се доберат до лодките, но нямаше как. Индианците ги отведоха до молоката — общата къща, където живееха всички членове на племето. Тя представляваше просторна, кръгла тръстикова колиба, която бе незабележима отгоре. Това племе беше доста малко — състоеше се от петдесетина души. Бен й обясни, че племената на яномамите рядко надхвърля двеста души.
Всички излязоха да посрещнат гостите: голите кафяви дечица се кикотеха и се държаха за майките си; жените дръпнаха Джилиън от Бен, а него мъжете поведоха в съвсем друга посока.