Сърцето на Луцифер

— За какво техническо оборудване става дума?

— Ще отнеме дни, може би дори седмици, за да анализираме.

Нова вълна от въпроси. Роко посочи към друг репортер.

— Роджър?

— За каква сума беше застрахована колекцията?

— Сто милиона долара.

Над тълпата премина впечатлен шепот.

— Каква е всъщност действителната й цена? — настоя репортерът.

— Музеят никога не я е оценявал. Следващият въпрос — господин Уърт от Ен Би Си.

— Колко струва „Сърцето на Луцифер“?

— Не може да бъде оценен. Но ми позволете да подчертая, че очакваме да си върнем диамантите — до един.

Колъпи рязко пристъпи напред.

— Колекцията на музея се състои предимно от „фенси“ диаманти — ще рече, цветни — повечето от които са толкова необичайни, че могат да бъдат разпознати дори само по цвета и шлифовката. Това важи с особена сила за „Сърцето на Луцифер“. В света не съществува друг диамант с неговия наситен канелен цвят.

Нора видя как Смитбак прекоси кадифеното въже, за да се присъедини към останалите представители на пресата и размаха ръка.

Роко го посочи и присви очи.

— Смитбак от „Таймс“?

— „Сърцето на Луцифер“ се счита за най-красивия диамант в света, нали?

— За най-красивия цветен диамант, да. Поне така ми бе казано.

— В такъв случай как ще обясните това на нюйоркчани? Как ще ни обясните загубата на този уникален скъпоценен камък? — Гласът му внезапно затрепера от емоцията. На Нора й стори, че Смитбак влага целия си гняв от смъртта на Марго в този въпрос. — Как музеят позволи това да се случи?!

— Никой не е позволявал — каза Роко отбранително. — Охраната в зала „Морган“ е най-сложната в света.

— Както изглежда, не е достатъчно сложна.

Врявата се усили и отново изригнаха въпроси. Роко махна с ръка.

— Моля ви! Позволете ми да говоря.

Шумът премина в разтревожен шепот.

— Музеят дълбоко съжалява за загубата на „Сърцето на Луцифер“. Ние разбираме, че това е важно за града, а също чака — за страната. Ще направим всичко, за да си го върнем. Моля ви да проявите търпение и да дадете на полицията време да свърши работата си. Господин Карлсън от „Поуст“?

— Въпросът ми е към президента Колъпи. Как вие лично, като шеф на музея, възнамерявате да поемете отговорност за това?

Шумът отново се усили, но внезапно утихна, когато Колъпи вдигна ръце.

— Истината е — каза той, — че всяка охранителна система, измислена от човек, може да бъде преодоляна от човек.

— Това е по-скоро фаталистична гледна точка — продължи Карлсън. — С други думи, вие признавате, че музеят не може да гарантира сигурността на колекциите си.

— Ние определено гарантираме сигурността на нашите колекции — прогърмя гласът на Колъпи.

— Следващият въпрос! — извика Роко. Но репортерите бяха докопали плячка и нямаха намерение да я изпускат.

— Бихте ли обяснили какво разбирате под гарантиране! Най-забележителният диамант в света е бил току що откраднат, а вие ни казвате, че сигурността му е била гарантирана?

— Мога да обясня. — Лицето на Колъпи се изду от гняв.

— Тук май нещо не се връзва — извика Смитбак.

— Казах това, защото „Сърцето на Луцифер“ не е измежду откраднатите диаманти! — изкрещя Колъпи.

Настъпи внезапна тишина. Роко се обърна и погледна удивено към Колъпи, което направи и комисар Рокър.

— Извинете, сър… — подзе Роко.

— Тишина! Аз съм единственият човек в музея, посветен в това, но предвид обстоятелствата не виждам смисъл да пазя повече тази информация. Камъкът върху поставката бе копие — истински диамант, но получен по изкуствен начин и оцветен при радиоактивна обработка. Оригиналният диамант „Сърцето на Луцифер“ винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага — застрахователната компания не би го позволила.

Той вдигна глава, очите му блестяха триумфиращо.

— Крадците, които и да са те, са откраднали един фалшификат!

Отново заваляха въпроси от всички страни. Но Колъпи просто избърса челото си и се оттегли.

— Пресконференцията се закрива! — обяви Роко. — Край на въпросите!

Но от възбудата и виковете бе ясно, че за никакъв край не може да става и дума и че тепърва ще има още много, много въпроси.

58

Часове наред пътуваха през пусти крайбрежни градчета. Утрото бе преминало в студен мрачен ден, а от оловно сивото небе шибаше остър вятър. Д’Агоста унило слушаше полицейските честоти и тревогата му нарастваше все повече: Свързаните с тях разговори на полицията рязко бяха секнали — не само заради диамантения обир, при все че това бе основната тема на повечето канали, но и защото най-вероятно бяха преминали на секретни честоти, които не можеха да бъдат уловени от радиостанцията им.