По радиостанцията все още течеше пресконференцията и те се заслушаха.
— … винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага — застрахователната компания не би го позволила…
Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. Потрес и внезапна свирепа надежда озаряваха лицето му.
— Това е!
— Какво?
— Диоген най-сетне направи грешка. Това е пролуката, от която се нуждаехме. — Той извади клетъчния си телефон.
— Адски ми се иска да знам за какво говориш.
— Ще проведа няколко разговора Сега имаш една жизненоважна задача, Винсънт. Върни ни обратно в Манхатън.
Иззад дюните долетя слабият звук от включена сирена.
59
Смитбак бавно затвори телефона. Бе отнело няколко разговора — първо с „Ривър Оукс“, после с „Таймс“ — но Пендъргаст тъй или иначе бе успял да го открие.
Видя, че Нора го гледа с любопитство. Полицията най-сетне бе отворила служебния вход на музея и персоналът се стичаше покрай тях, бързайки към топлината вътре.
— Какво има, Бил? — попита го тя. — Кой беше?
— Специален агент Пендъргаст.
— Какво искаше?
— Моля? — Чувстваше се зашеметен.
— Попитах какво искаше. Изглеждаш шокиран.
— Току що получих едно ъ-ъ-ъ… твърде необикновено предложение.
— Предложение? Какво искаш да кажеш?
Смитбак сякаш се събуди от сън и сграбчи Нора за рамото.
— По-късно ще ти обясня. Слушай, ще се оправиш ли сама? Тревожа се за безопасността ти, след като Марго е мъртва, а и след всички тези предупреждения от Пендъргаст.
— В момента най-безопасното място в цял Ню Йорк е музеят. Наоколо има сигурно хиляда ченгета.
Смитбак кимна замислено.
— Така е.
— Виж, трябва да отивам на работа.
— Идвам с теб. Ще говоря с д-р Колъпи.
— Колъпи? Късмет!
Смитбак вече виждаше как кордонът от полицаи и гардове отблъсква голяма разлютена тълпа репортери. Не пускаха никого вътре, освен служители. А и той беше добре познат — твърде добре познат на охраната.
Усети ръката на Нора да се опира успокояващо на рамото му.
— Какво се каниш да правиш?
— Трябва да вляза вътре.
Нора сви вежди.
— Това има ли нещо общо с обаждането на Пендъргаст?
— И още как! — Той надникна в зелените й очи, погледът му се плъзна по медната й коса и луничавото носле. — Знаеш ли какво всъщност искам да направя…?
— Не ме изкушавай. Имам един тон работа. Днес изложбата се отваря и за широката публика — впрочем, ако изобщо някога отворим.
Смитбак я прегърна и целуна. Опита се да се отдръпне, но Нора не го пускаше.
— Бил — прошепна тя в ухото му, — слава богу, че се върна. Останаха прегърнати още няколко мига, после Нора бавно отдръпна ръце. Усмихна се, намигна му и влезе в сградата.
Смитбак остана загледан след нея. След това се изблъска през тълпата от служители покрай вратата и подмина гмежта от репортери. Всички музейни работници бяха приготвили пропуските си. Полицията и охраната проверяваха документите на всекиго: щеше да е дяволски трудно да се промъкне. Смитбак се замисли за момент, после извади визитката си и надраска няколко думи на гърба.
Когато дойде неговият ред да премине през охранителната бариера, един от гардовете се изпречи на пътя му.
— Вашият пропуск?
— Аз съм Смитбак от „Таймс“.
— Попаднал си на погрешното място, приятелю. Пресата е нататък.
— Чуйте ме. Имам много спешно, лично съобщение за д-р Колъпи. Трябва да му бъде предадено незабавно, инак ще хвърчат глави. Вашата също… — Смитбак хвърли поглед към табелката с името му. — … господин Праймъс, в случай, че не ме допуснете.
Пазачът изглеждаше постреснат. Музейната администрация в последните години никак не правеше живота на тези долу лесен и поддържаше климат по-скоро на страх, отколкото на приятелство. Смитбак бе използвал този факт и преди, при това с добри резултати и се надяваше да проработи и този път.
— За какво става въпрос? — попита Праймъс.
— За диамантения обир. Имам вътрешна информация.
Гардът изглежда се колебаеше.
— Ами не знам.
— Не ви моля да ме пуснете вътре. Моля ви само да предадете тази бележка право на директора. Не на секретарката му, нито на койтои да а друг — само на него. Вижте, не съм някой мошеник. Ясно? Ето ми журналистическата карта.
Мъжът я взе и заразглежда.
Смитбак притисна бележката в ръката му.
— Не я четете. Сложете я в плик и я доставете лично. Повярвайте ми, няма да съжалявате.
Човекът се поколеба. После взе визитката и изчезна в будката на охраната. След малко се появи с плик в ръка.