— Тази жена не се шегува.
Отвътре болницата „Маунт Мърси“ миришеше на спирт и влажен камък. Въпреки занемарената мазилка, Д’ Агоста все още виждаше спомена от една елегантна сграда с ръчно гравирани дървени тавани, облицовани стени и подове от поизтъркан мрамор.
Д-р Остром ги чакаше в една звукоизолирана стая на втория етаж. Той беше висок мъж в безупречно бяла лекарска престилка, който дори без да говори, внушаваше, че освен тях го очаква още много работа. Д’Агоста обиколи с поглед скромно обзаведеното помещение. Направи му впечатление, че всичко — масата, пластмасовите столове, осветителната инсталация — беше или заковано за пода, или скрито зад метална мрежа.
Д’Агоста и Хейуърд се представиха на Остром, който кимна учтиво в отговор, но не им подаде ръка.
— Тук сте, за да видите Корнелия Пендъргаст — рече той.
— По молба на нейния племенник.
— И сте запознати с ъ-ъ-ъ… специалните изисквания, които е необходимо да се спазват при такава визита?
— Да.
— Дръжте се на разстояние през цялото време. Не правете резки движения. В никакъв случай не я докосвайте и не й позволявайте да ви докосне. Ще прекарате само няколко минути с нея. Дори малко превишаване на това време може да я доведе до превъзбуда. А е от първостепенно значение да не се превъзбужда. Когато видя индикации за такова нещо, ще бъда принуден да приключа разговора ви незабавно.
— Разбирам.
— Тя не обича да приема непознати и може да не пожелае да ви види. В такъв случай не бих могъл да направя нищо. Дори и да имахте съдебна заповед…
— Кажете й, че съм Амбъргрис Пендъргаст. Брат й. — Това бе името, което Констанс Грийн бе предложила.
Д-р Остром се намръщи.
— Не одобрявам измамите, лейтенант.
— Тогава не го наричайте „измама“. Наречете го „благородна лъжа“. Важно е, докторе. Може да се окаже, че от това зависи човешки живот.
Д-р Остром сякаш се замисли над думите му. После кимна отсечено, обърна се и напусна стаята през тежката метална врата в задната стена.
За няколко минути настъпи пълна тишина. След това, като че от огромно разстояние, до тях достигна гласът на възрастна дама, в който звучаха нотки на раздразнителност и негодувание. Д’Агоста и Хейуърд се спогледаха.
Звукът се приближи. След миг металната врата се отвори отново и в рамката й се появи Корнелия Пендъргаст. Седеше в инвалидна количка, цялата повърхност на която бе облицована в дебела, черна гума. В скута й лежеше малка бродирана възглавничка, върху която бе отпуснала сухите си ръце. Количката буташе самият Остром, а зад него се движеха двама санитари, облечени в подплатени защитни облекла. Тя носеше дълга, старомодна дреха от черна тафта. Изглеждаше мъничка, с ръце като клечки и слабо телосложение; лицето й бе засенчено от траурен воал. На Д’Агоста му изглеждаше невъзможно това крехко създание да е нападнало наскоро с бръснач двама санитари. Когато количката дойде по-наблизо и спря, вълната на негодувание, която се изливаше от устата й, секна.
— Вдигнете воала ми — нареди тя. Южняшкият й акцент беше култивиран, почти британски в модулациите.
Един от санитарите се приближи и — стоейки на една ръка разстояние — вдигна воала с облечената си в ръкавица ръка. Д’Агоста несъзнателно пристъпи напред, загледан с любопитство.
Корнелия Пендъргаст отвърна на погледа му. Тя имаше остро, котешко лице и бледи сини очи. Въпреки напредналите години, осеяната й със старчески петънца кожа имаше невероятно младежка руменина. Когато я погледна, Д’Агоста усети, че пулсът му се ускорява. В съсредоточения й поглед, в линията на скулите и челюстта откри сходство с фините черти на изчезналия си приятел. Приликата би била дори още по-силна, ако не беше блясъкът на лудостта в очите й.
За миг тишината в стаята бе пълна. Когато пра-леля Корнелия вдигна поглед, Д’Агоста се уплаши, че лъжата му може да предизвика взрив на негодувание.
Но тогава тя се усмихна.
— Скъпи братко. Колко мило, че си бил целия този път, за да ме посетиш. Толкова дълго не си идвал, ах ти, лошо момче! Не че те виня, разбира се — това почти ми идва в повече, като се има предвид, че живея на Север с всички тези варвари янки. — Тя се изсмя късо.
Добре, помисли си Д’Агоста. Констанс му беше казала, че пра-леля Корнелия живее в измислен свят и ще е убедена, че се намира на едно от следните места: Рейвънскрай, имението на съпруга й на север от Ню Йорк сити или в старото фамилно имение на Пендъргаст в Ню Орлиънс. Очевидно днес се намираше в първото.