— Ще им отнеме известно време, преди да разберат, че все още сме живи. Междувременно предлагам да видим какво може да ни предложи околността що се отнася до транспортни средства.
Д’Агоста кимна. Не помнеше някога да му е било по-студено. Косата и дрехите му замръзваха, а ръцете му пламтяха от студ.
Допълзяха до една от къщите — лятна вила, необитавана през зимата. Алеята бе празна и те заобиколиха сградата и надзърнаха през прозореца на гаража.
Вътре стоеше класен Ягуар върху дървени трупчета, колелата му кротко лежаха в здрача на единия ъгъл.
— Това би трябвало да свърши работа — промърмори Пендъргаст.
— Гаражът има алармена инсталация — успя да смутолеви Д’Агоста.
— Естествено. — Пендъргаст се огледа наоколо, откри една жица, скрита зад улука, проследи я до гаражната врата и след минута откри куплунга към таблото на алармената инсталация. — Доста аматьорско — каза той, изтръгна един закривен пирон от таблото и го отвори, като внимаваше да не прекъсне жиците. После издърпа рулетната врата на трийсетина сантиметра нагоре и двамата се промушиха под нея. В гаража беше задушно.
— Винсънт, можеш да се постоплиш, докато се приготвя.
— Как, по дяволите, успя да излезеш сух от водата? — поиш га Д’Агоста и се залепи за тръбите на парното.
— Предполагам, че прецених по-добре момента. — След като свали връхната дреха и сакото си и нави искрящо белите си ръкави, той дотъркаля четирите колела до местата им, вдигна с крик единия край на колата, нагласи едната джанта, завинти болтовете и повтори процедурата с останалите три колела. — Стопли ли се? — рече той, докато работеше.
— Горе-долу.
— В такъв случай, Винсънт, ако нямаш нищо против, отвори предния капак и свържи акумулатора. — Пендъргаст кимни към една кутия с инструменти, която стоеше в ъгъла.
Д’Агоста извади гаечен ключ, отвори капака, свърза акумулатора, провери нивото на електролита и огледа двигателя.
— Изглежда ми добре.
Пендъргаст изрита последното трупче и монтира четвъртото колело.
— Отлично.
— Няма кой да съобщи на ченгетата за открадната кола.
— Ще видим. При все, че мястото изглежда изоставено през зимата, опасността от любопитни съседи винаги съществува. Този Марк VII Купе от 1954-а година едва ли ще остане незабелязан по улиците. А сега идва моментът на истината. Ако обичаш, влез вътре и ми помогни да включим двигателя.
Д’Агоста се метна на шофьорското място и зачака инструкции.
— Натисни газта. Издърпай смукача. Изключи от скорост.
— Готово.
— Когато чуеш, че двигателят тръгне, му подай малко газ.
Д’Агоста се подчини. Миг по-късно моторът заръмжа.
— Върни смукача — каза Пендъргаст. Отиде до аларменото табло, огледа, избра една дълга жица, свърза я с двете метални платки на алармата, след което отвори вратата — Изкарай я.
Д’Агоста изведе колата навън. Пендъргаст затръшна гаражната рулетка и се качи на задната седалка.
— Да подгоним това бебче — каза Д’Агоста, докато се суетеше с непознатите уреди и подкара по улицата.
— Оставям го на теб. Аз ще легна и… Хо, какво е това? — Той измъкна просташко спортно яке във всички оттенъци на зеленото. — Имаме късмет, Винсънт. Сега ще подхождаш на колата.
Д’Агоста съблече наквасеното си полицейско яке, захвърли го на пода и навлече новото.
— Колко на място.
— Да, бе, съвсем.
В този момент мобилният телефон на Пендъргаст иззвъня.
— Да — произнесе Пендъргаст в слушалката. — Разбирам. Да, отлично. Благодаря. — И затвори. — Имаме три часа да стигнем до Манхатън — съобщи той, поглеждайки към часовника си. — Смяташ ли, че ще се справиш?
— И още как! — отвърна Д’Агоста и после се поколеба за миг. — Ще ми кажеш ли кой се обади и какво, по дяволите, имаш наум?
— Беше Уилям Смитбак.
— Журналистът?
— Да. Разбираш ли, Винсънт, най-сетне може да се окаже, че сме направили пробив.
— Какво те кара да мислиш така?
— Диоген е човекът, който е проникнал в зала „Морган“ миналата нощ и е взел диамантите.
Д’Агоста се обърна и го изгледа потресено.
— Диоген? Сигурен ли си?
— Това е несъмнено. Винаги е бил обсебен от диамантите. Всички тези убийства са били просто едно ужасно отвличане на вниманието, колкото да ме държи настрана, докато е планирал истинското си престъпление: ограбването на диамантената зала. И нарочно посегна към Виола най-накрая, за да е сигурен, че ще съм максимално разсеян по време на самия обир. Винсънт, това все пак наистина се оказа идеално престъпление, от една по-зрелищна гледна точка, ненасочено просто срещу мен.
— И кое превръща това в пробив?