— Онова, което Диоген не е знаел — не би могъл да знае, — е че най-красивият от всички диаманти, несъмнено този, който най-много е искал, не е бил изложен. Не е откраднал „Сърцето на Луцифер“: откраднал е фалшификат.
— И?
— И затова смятам да открадна истинското „Сърце на Луцифер“ вместо него и да направя размяна. Моторът загря ли достатъчно? Хайде да се връщаме в Ню Йорк — нямаме време за губене.
Д’Агоста натисна газта.
— Виждал съм те да вадиш зайци от цилиндъра си, но как, по дяволите, се каниш да задигнеш най-ценния диамант в света? Не знаеш къде е, не знаеш нищо за това как се охранява.
— Може би. Но, скъпи ми Винсънт, оказва се, че плановете ми вече са задействани. — И Пендъргаст потупа джоба си, където стоеше телефонът му.
Д’Агоста задържа поглед на пътя.
— Има един проблем — рече той тихо.
— Какъв е той?
— Допускаме, че Диоген все още има какво да размени.
Настъпи кратка тишина, преди Пендъргаст да заговори.
— Можем само да се молим за това.
61
Лора Хейуърд бързо изкачваше стъпалата на манхатънската федерална сграда, а капитан Сингълтън я следваше по петите. Както винаги, той бе облечен спретнато: палто от камилска вълна, марков шал, тънки черни кожени ръкавици. Не бе казал почти нищо по пътя им дотук, но на Хейуърд и без друго не й се говореше.
Бяха минали едва двайсет и четири часа, откак Д’Агоста бе обърнал гръб на кабинета и на ултиматума й, но все едно че бе изтекла цяла година. Хейуърд винаги се бе проявявала като изключително уравновесена личност, но докато влизаше във федералната сграда, я обхвана почти непреодолимо чувство за нереалност. Може би нищо от това не се случваше, може би тя не бе на път към спешен брифинг на ФБР, може би Пендъргаст не бе най-издирваният престъпник в Ню Йорк, а Д’Агоста — неговият съучастник. Може би просто щеше да се събуди и отново щеше да е 21-и януари и апартаментът й все още щеше да мирише на прегорялата лазаня на Вини.
На охранителния пункт тя показа значката и оръжието си и се подписа. Всичко това не можеше да завърши с хепиенд. Защото ако Д’Агоста не бе съучастник на Пендъргаст, то щеше да бъде негова жертва.
Залата за конференции беше просторна, облицована в тъмно дърво. От двете страни на вратата на месингови пръти безжизнено висяха знамената на Ню Йорк и на Съединените щати, а от стените гледаха цветни снимки на изтъкнати политически дейци. В стаята доминираше голяма овална маса, заобиколена от кожени столове. Кафеварката и отрупаната с понички маса, символ на срещите на отделите в НПУ, липсваха. Наместо това пред всеки стол бе сложена половинлитрова бутилка минерална вода.
Непознати мъже и жени в тъмни костюми стояха тук там на малки групички и тихо разговаряха помежду си. Щом Хейуърд и Сингълтън влязоха, групичките бързо се отправиха към столовете. Лора избра най-близкото място, а Сингълтън се отпусна до нея и свали шала и ръкавиците си. Нямаше къде да окачат връхните си дрехи, затова се оказаха единствените двама души в стаята, които носеха палта.
В този момент един висок, набит мъж влезе в залата. По петите му като верни хрътки вървяха двама по-ниски мъже. Всеки от тях носеше куп червени папки под мишница. Високият спря за миг и огледа присъстващите. За разлика от останалите лица в стаята, почти посинели от нюйоркския студ, неговото имаше слънчев загар. Не беше равномерният, изкуствен тен, който се получава в солариум: този човек бе прекарал дълги часове, работейки на някакво слънчево и горещо място. Очите му бяха малки, тесни и изпълнени с раздразнение.
Той се отправи към челното място, където имаше три свободни стола и зае средния. Васалите му седнаха от двете му страни.
— Добро утро — каза мъжът със стържещ лонгайландски акцент, в противоречие с тена си. — Аз съм отговорникът по случая, специален агент Спенсър Кофи, а тук с мен са специални агенти Брукс и Рабинър. С тяхна помощ ще водя издирването на специален агент Пендъргаст.
Мъжът сякаш изплю последната дума и докато я произнасяше, гневът изкриви цялото му лице.
— Фактите, такива каквито са ни известни досега, са следните: Пендъргаст е главен заподозрян за четири убийства. Едно в Ню Орлиънс, едно във Вашингтон и две тук, в Ню Йорк. Имаме доказателства от анализи на ДНК и влакна от четирите сцени на престъпленията и си съдействаме с местните власти, за да получим още улики.
Сингълтън хвърли на Хейуърд многозначителен поглед. Представата на Кофи за „съдействие“ се бе свела до това, че цял легион агенти на ФБР бяха връхлетели в офиса й, бяха въртели хората й на шиш и накрая си бяха взели всичко, което сметнаха, че може да им послужи за доказателство. Каква ирония, че собствената й молба за досието от Куонтико бе всъщност това, което събуди интереса на Кофи.