— Радвам се да те видя, Корнелия — отвърна предпазливо Д’Агоста.
— А коя е тази прелестна млада дама с теб?
— Това е Лора, моята… моята съпруга.
Хейуърд му хвърли многозначителен поглед.
— Колко очарователно! Все се питах кога най-сетне ще се ожениш. Крайно време беше родът Пендъргаст да бъде подсилен с нова кръв. Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? Чай, може би? Или, още по-добре, твоят любим ментов джулеп?
Тя изгледа санитарите, които бяха заели възможно най-отдалечената позиция от нея. Те не помръднаха.
— Всичко е наред, благодаря — каза Д’Агоста.
— Толкова по-добре. Прислугата в наши дни е толкова ужасна. — Тя махна с ръка към двамата санитари, които направо подскочиха при това движение. После се приведе напред, сякаш да придаде някаква поверителност на разговора. — Завиждам ти. Животът на Юг е толкова по-изискан. Хората тук не се гордеят да бъдат членове на обслужващата класа.
Д’Агоста кимна съчувствено и му се стори, че се намира в някаква странна, призрачна действителност. Ето, тази елегантна възрастна дама беседваше приятелски с брата, когото самата тя бе отровила преди почти четиридесет години. Той се питаше как точно да подхване разговора и да го тласне в нужната посока. Остром бе казал, че визитата трябва да е кратка. Най-добре да говори направо.
— Как, ъ-ъ-ъ… как е семейството? — попита той.
— Никога няма да простя на съпруга си, че ни доведе тук, в този ветровит хамбар. Не само е мрачно и отегчително, но липсата на всякаква култура е направо шокираща. Скъпите ми деца са единствената ми утеха.
Д’Агоста усети, че го побиват тръпки от любвеобилната усмивка, която съпътстваше това изказване. Запита се дали ги беше гледала как умират.
— Разбира се, няма подходящи за компания съседи. По тази причина дните ми принадлежат изцяло. Опитвам се да се разхождам, защото е добре за здравето ми, но въздухът е толкова влажен, че най-често бързо ме връща вътре. Станала съм бледа като призрак. Ето виж. — И тя надигна тънката си, изкривена ръка от възглавничката, за да му я покаже.
Д’Агоста автоматично пристъпи напред. Остром се намръщи и му кимна да се отдръпне.
— А как са останалите от семейството? — попита Д’Агоста — Отдавна не съм получавал вести от… от племенниците ни.
— Алойзиъс идва да ме види отвреме-навреме. Когато се нуждае от съвет. — Тя се усмихна отново и очите й проблеснаха. — Той е такова добро момче. Внимателен към по-възрастните си роднини. Не като другия.
— Диоген — каза Д’Агоста. Пра-леля Корнелия кимна.
— Диоген. — Тя потръпна. — От деня, в който се роди, беше различен. После се разболя… А тези негови очи… — Тя направи пауза. — Ти знаеш какво казваха за него.
— Кажи ми.
— Мили боже, Амбъргрис! Нима си забравил?
За един кратък и напрегнат миг на Д’Агоста му се стори, че сянка на скептицизъм прекосява лицето й. Но скоро тя изчезна и чертите й се вглъбиха.
— Кръвта в жилите на рода Пендъргаст е покварена от векове. Но, слава богу, това е подминало мен и теб, Амбъргрис.
На лицето й се изписа подходящо благочестиво изражение.
— Малкият Диоген беше докоснат от развалата от самото начало. Лошо семе, наистина. След внезапното му заболяване тъмната страна на рода достигна у него пълния си разцвет.
Д’Агоста остана мълчалив, не смееше да каже нищо. След миг пра-леля Корнелия се размърда и продължи:
— Беше мизантроп още от начало. И двете момчета бяха самотници, естествено — нали са Пендъргаст, — но при Диоген бе различно. Помня, че малкият Алойзиъс имаше един близък приятел на неговите години, той стана доста известен художник. И, бога ми, наистина прекарваше много време в заблатените ръкави на реката сред каджуните (Жители на щата Луизиана, чиито прадеди са французи и които говорят остаряла форма на френския език. Б.пр.), нещо, на което, разбира се, аз се противопоставях. Но Диоген изобщо нямаше приятели. Нито един! Нали помниш как никое дете не искаше да се приближи до него? Всички се бояха от Диоген до смърт. А болестта влоши нещата още повече.
— Болест?
— Много внезапна — казаха, че било скарлатина. Тъкмо тогава окото му си смени цвета — стана млечно-синьо. Той е сляп с това око, знаеш. — Тя потръпна. — Що се отнася до Алойзиъс, при него беше точно наопаки. Все тормозеха бедното момче. Знаеш, че ние, Пендъргаст, често сме обект на презрение от страна на простолюдието. Мисля, че Алойзиъс беше на десет, когато започна да посещава онзи стар тибетец на улица „Бърбън“ — винаги е имал много необичайни познати. Мъжът му преподаваше всякакви тибетски глупости, сещаш се — непроизносими думи като „чанг“ и „чунг“, нещо такова. Научи Алойзиъс на онова странно бойно изкуство, което ти гарантира, че никога повече няма да те закачат.