— Ако я нараниш по какъвто и да било начин, ще те преследавм до края на света.
— Тц, тц. Щом така и така сме подхванали темата за жените, да поговорим за младото същество, което криеш в имението на нашия наскоро споминал се роднина, чиято смърт така ни опечали. Ако, разбира се, тя действително е „младо същество“, в което започвам да се съмнявам. Много съм любопитен за нея. Конкретно за нея всъщност. Усещам, че това; което се вижда на повърхността, е подобно на това, което виждаме на повърхността на един айсберг — просто пречупване на светлината. И същността й е скрита зад огледало в огледалото. А на фундаментално равнище чувствам, че нещо в нея е прекършено.
По време на тази реч Пендъргаст видимо се стегна.
— Слушай ме, Диоген, стой далеч от нея! Ако я приближиш отново, ще…
— Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Тогава кръвта ми ще изцапа ръцете ти — дори повече, отколкото в момента — както и тази на четиримата ти мъртви приятели. Защото ти, frater, си отговорен за всичко това. Знаеш го. Ти ме превърна в това, което съм.
— Не съм те превърнал в нищо.
— Добре казано! Добре казано! — Сух, почти беззвучен смях долетя от микрофона. Тръпки на отвращение полазиха Д’Агоста.
— Да преминем на въпроса — успя да каже Пендъргаст.
— Да преминем на въпроса? Точно когато разговорът започна да става интересен? Не искаш ли да поговорим за това, че си напълно и изцяло отговорен за всичко? Попитай кой да е брачен консултант и той ще ти каже колко е важно да се разговаря, frater.
Изведнъж Д’Агоста усети, че не издържа повече.
— Диоген! Слушай ме, болен мозък такъв: искаш диаманта? В такъв случай край на гадните ти номерца!
— Няма диамант — няма Виола.
— Ако нараниш Виола, ще взема един чук, ще халосам диаманта и ще ти изпратя праха. И ако мислиш, че се шегувам, продължавай да дрънкаш.
— Празни заплахи.
Д’Агоста стовари юмрук върху таблото, предизвиквайки силен трясък.
— Внимателно! Леко! — Гласът внезапно прозвуча високо и уплашено.
— В такъв случай си затваряй устата!
— Глупостта е една от природните стихии и аз я уважавам.
— Ама ти продължаваш да дрънкаш!
— Ще играем по моите правила — произнесе Диоген рязка. — Чувате ли ме? По моите правила!
— С две условия — тихо каза Пендъргаст. — Първо: размяната трябва да стане на остров Манхатън в рамките на шест часа. Второ: тя трябва да се осъществи по такъв начин, че да не можеш да се отметнеш. Кажи ми какъв е планът ти и аз ще отсъдя. Разполагаш само с един шанс.
— Това ми прозвуча като пет условия, а не две. Но, разбира се, братко, разбира се! При все това трябва да отбележа, че това е един доста заплетен малък проблем. Ще ти се обадя пак след десет минути.
— Нека са пет.
— Още условия? — И линията прекъсна.
Тишината се проточи. По челото на Пендъргаст лъщеше влага. Той извади копринена носна кърпа от костюма си, попи ситните капчици и я прибра.
— Можем ли да му се доверим? — запита Д’Агоста.
— Не. Никога. Но не смятам, че ще има достатъчно време да измисли ефективна тактика за двойна игра само за шест часа. А той иска „Сърцето на Луцифер“ — иска го със страст, която ти и аз не бихме могли да си представим. Мисля, че можем да се доверим на тази страст, ако не на нещо друго.
Телефонът иззвъня повторно и Пендъргаст вдигна.
— Да?
— Добре, frater. Време е за блиц-викторина по урбанистична география. Знаеш ли мястото, наречено Железния часовник?
— Колелото, където обръщат влаковете?
— Отлично. Знаеш ли къде се намира?
— Да.
— Добре. Ще го направим там. Несъмнено ще искаш да доведеш доверената си хрътка Вини.
— Така възнамерявам.
— Чуй ме внимателно. Ще се срещнем… шест минути преди полунощ. Влезте през тунел VI и бавно излезте на светло. Вини може да остане в тъмното и да те прикрива, ако желаеш. Можеш да му позволиш да си избере оръжие. Това ще ви увери в почтеността ми. Спокойно можеш да вземеш своя „Лес Байер“ или какъвто там моден аксесоар носиш напоследък. Няма да има престрелки, освен ако нещо не се обърка. Но нищо няма да се обърка. Искам си диаманта, а ти си искаш Виола в замяна. Ако си запознат с топографията на Железния часовник, ще разбереш, че е идеалната сцена за нашата, нека го наречем, транзакция.
— Разбирам.
— Така. Имам ли одобрението ти, братко? Спокоен ли си, че няма да те измамя?
Пендъргаст остана безмълвен за миг.
— Да.
— Тогава а presto.
Връзката прекъсна.
— От това копеле ме побиват тръпки — изръмжа Д’Агоста.
Пендъргаст дълго не каза нищо. После отново извади кърпичката, обърса челото си и прилежно я сгъна. Внезапно сякаш достигна до някакво решение, след което се обърна и, за изненада на Д’Агоста, взе ръката му.