Хейуърд знаеше, че трябва да се чувства вбесена от всичко това. Но през вцепенението чувстваше единствено надигащата се умора. Умора, както и отвращение, толкова силно, че просто не би могла да издържи дори минута повече в една стая с Кофи. Затова тя рязко се изправи.
— Добре — произнесе Хейуърд кратко. — Ще дам ход на процедурата. Ще си получите доказателствата веднага щом необходимите документи бъдат подписани. Нещо друго?
— Капитане? — погледна я Рокър. — Много съм ви благодарен за отличната работа.
Тя кимна, обърна се и напусна стаята.
Забърза се към асансьора с наведена глава и учестено дишане. Изведнъж телефонът й иззвъня.
Тя зачака дишането й да се успокои. След минута-две телефонът иззвъня отново.
Този път вдигна.
— Хейуърд.
— Лора? — долетя гласът. — Аз съм, Вини.
Усети сърцето й да се качва в гърлото.
— Винсънт, за бога. Какво, по дяволите…?
— Моля те, просто ме изслушай. Трябва да ти кажа нещо много важно.
Хейуърд дълбоко си пое дъх.
— Слушам.
67
Д’Агоста последва Пендъргаст в новата метростанция „Пенсилвания“, която за неин срам, не бе почти нищо повече от един ескалатор в сянката на Медисън Скуеър Гардън. Беше тиха вечер, един съвсем обикновен вторник и в такъв късен час мястото бе почти безлюдно, като изключим няколкото бездомници и един мъж, който раздаваше брошурки със свои стихотворения. Двамата се спуснаха по ескалатора към перона, след това взеха друг, който водеше още по-надолу, до нивото на релсите.
Д’Агоста мрачно установи, че са се запътили към жп линия №13.
Пендъргаст не бе казал почти нищо през последния половин час. Докато насроченото време наближаваше — докато наближаваше да видят Виола и, разбира се, Диоген — агентът ставаше все по-несловоохотлив и затворен.
Нямаше почти никого, освен няколко работници по поддръжката, които метяха боклука, и двама полицаи от охраната, които си говореха тихо и духаха чаши с кафе. Пендъргаст се отправи към отсрещния край на платформата, където релсите се губеха в един тъмен тунел.
— Бъди готов — промърмори той, докато сребристите му очи оглеждаха наоколо.
Изчакаха малко. Двете ченгета се обърнаха и поеха към будката за охраната.
— Сега! — изсъска Пендъргаст.
Скочиха леко на самите релси и се затичаха към мрака. Д’Агоста хвърли поглед назад към смаляващата се платформа, за да се увери, че никой не ги е забелязал.
Тук под земята бе по-топло, все пак над температурата на замръзване, но студът бе много по-влажен и сякаш без усилие се врязваше през задигнатото от Д’Агоста спортно яке. След още минута тичане Пендъргаст спря, бръкна в джоба си и извади фенерче.
— Имаме да повървим — рече той и освети дългия здрачен тунел. Няколко чифта очи — на плъхове — просветнаха в мрака пред тях.
Агентът поддържаше бърз ход. Д’Агоста го следваше, нащрек да улови грохота на приближаващ се влак. Но чуваше единствено кухите им стъпки, собственото им дишане и шума от водата, която капеше от ледените висулки на стария тухлен таван.
— Значи Железният часовник е колело на железопътни линии? — попита той след малко. Заговори по-скоро за да наруши напрегнатата тишина, отколкото заради друго.
— Да. Много старо.
— Не знаех, че има такива под Манхатън.
— Било е построено, за да обслужва потока от влакове към и от старата станция „Пенсилвания“. Всъщност, то е единствения останал артефакт от първоначалната архитектура.
— И ти знаеш как да го намериш?
— Помниш ли убийствата в метрото, по които работихме преди няколко години? Тогава прекарах доста време в изучаване на подземния ландшафт на Ню Йорк. Все още си спомням доста добре разположението му под Манхатън, поне най-често използваните маршрути.
— Как смяташ, откъде Диоген знае за него?
— Това е интересен факт, Винсънт, който не убягна от вниманието ми.
Стинаха до една метална врата, заключена с ръждясал катинар, която стоеше в ниша на тунелната стена. Пендъргаст се наведе да разгледа катинара, проследявайки плътните линии ръжда с пръста си. После отстъпи назад и кимна на Д’Агоста да стори същото. Извади своя „Уилсън Комбат 1911“ от кобура и стреля в ключалката. Из тунела се разнесе оглушителен трясък и разбитият катинар се срути на земята в ръждив облак. Агентът отвори вратата с ритник.
Надолу водеше каменно стълбище, от което се носеше миризма на плесен и мухъл.
— Колко надолу е?
— Всъщност вече се намираме на нивото на Железния часовник. Оттук пътят просто е по-кратък.