Пендъргаст се размърда и погледна часовника си. Шест минути до полунощ. Време беше за действия. Той стисна ръката на Д’Агоста.
— Знаеш какво да правиш — повтори агентът. Д’Агоста кимна.
— Благодаря ти, Винсънт. Благодаря за всичко.
С тези думи се обърна, излезе от тунела и пристъпи в кръга от мъждива светлина. Две крачки. Три.
Д’Агоста остана в сенките с „Глока“ в ръка. Широкото пространство под купола бе все така празно и тихо, тунелите зееха тъмни, ледените висулки проблясваха като дълги, остри зъби.
Пендъргаст направи още една крачка и спря.
— Ave, Frater!
Гласът отекна в усойния мрак, отразен едновременно отвсякъде. Беше невъзможно да се каже от каква посока е дошъл. Д’Агоста се вцепени и напрегна до болка очи, за да огледа тъмните отвори на тунелите, но от Диоген нямаше и следа.
— Не бъди така свенлив, братко. Пристъпи на по-светло. Искам да видя това твое красиво лице.
Пендъргаст се приближи още. Д’Агоста стоеше и чакаше с пистолет в ръка, готов да го използва.
— Донесе ли го? — долетя ехтящият глас. Тонът беше насмешлив, почти като ръмжене, но при все това в него се чувстваше някакъв странен глад.
В отговор Пендъргаст вдигна ръка и диамантът внезапно се появи между пръстите му, като проблясваше мрачно на смътното осветление.
Д’Агоста чу рязко вдишване, подобно изплющяване на камшик.
— Доведи ми Виола — произнесе Пендъргаст.
— Леко, братко. Всичко с времето си. Стъпи върху релсите на колелото.
Агентът прекрачи и се озова по средата на жп линията.
— А сега върви напред, докато застанеш точно под купола. Ще видиш, че в желязото има дупка. В нея се намира една малка кадифена кутийка. Остави камъка вътре. И побързай, ако обичаш — не бихме искали някой преминаващ влак да прекрати цялата сценка преждевременно, нали така?
Д’Агоста отново се помъчи да определи посоката на гласа, но не можеше да се разбере в кой тунел се крие Диоген. Предвид особената акустика тук, той можеше да е навсякъде.
Пендъргаст предпазливо тръгна напред. Когато стигна средата на колелото коленичи, вдигна кутийката, сложи диаманта вътре и я остави долу.
После рязко се изправи, извади своя „Уилсън Комбат“ и го насочи към диаманта.
— Доведи ми Виола — повтори той.
— Ау! Братко! Подобна привързаност не е в твоя стил. Да го направим като по книга. Сега отстъпи назад, докато моят човек го погледне и се увери, че е истински.
— Истински е.
— Веднъж ти повярвах, много отдавна. Помниш ли? Виж докъде ме докара. — Странна въздишка, почти стон долетя от мрака. — Ще ми простиш, че не ти се доверявам отново. Господин Каплан? Свършете си работата, ако обичате.
Един ужасен, дрипав мъж се измъкна с препъване от тунел XI. Той примигна на оскъдната светлина и се огледа объркано. Носеше тъмен костюм и черно кашмирено палто, окаляно и изпокъсано. На плешивата му глава бе привързана лупа, а в ръка държеше фенерче. Д’Агоста веднага разпозна в него мъжа, когото бяха отвлекли по-рано.
Изглеждаше сякаш е имал необикновено лош ден.
Каплан направи несигурна стъпка напред, после отново спря. Огледа се неразбиращо.
— Кой…? Какво…?
— Диамантът е в една кутия по средата. Идете да го разгледате. Кажете ми дали е „Сърцето на Луцифер“.
Мъжът завъртя глава във всички посоки.
— Кой говори? Къде съм?
— Frater, покажи на Каплан диаманта.
Каплан отново се затътри напред. Пендъргаст махна с пистолета си по посока на кутията.
Гледката на оръжието изглежда събуди Каплан от вцепенението му.
— Ще направя каквото поискате, само не ме убивайте! — извика той. — Имам деца.
— И пак ще видиш луничавите зверчета — ако постъпваш както аз ти наредя — долетя безтелесният глас на Диоген.
Мъжът коленичи, почти сякаш краката му се подкосиха, и вдигна диаманта. Нагласи лупата на окото си, включи малката лампичка и заразглежда камъка.
— Е? — Гласът на Диоген прозвуча високо и напрегнато.
— Един момент! — Мъжът беше на ръба на нервна криза — Дайте ми само един момент, моля ви!
Той се взря в него и светлината разцъфна в диаманта, обгръщайки го в сияен ореол от канеленочервено.
— Прилича на „Сърцето на Луцифер“, така е — рече експертът задавено.
— „Прилича на“ няма да свърши работа, господин Каплан.
Човекът продължи да се взира в камъка, ръцете му трепереха. После се изправи.
— Сигурен съм, че е той.
— Уверете се още веднъж. Животът ви, както и този на вашето семейство, зависи от точната ви оценка.
— Сигурен съм. Няма друг подобен диамант.
— Диамантът има един миниатюрен дефект. Кажете къде е.
Каплан отново се наведе. Мина минута, после втора.