— Отново не улучи.
— Влакът ще мине всеки момент — долетя възбуденият глас. — Не е нужно да те убивам — влакът ще го свърши вместо мен.
Пендъргаст поклати глава. После тръгна нехайно по релсите на колелото, водещи точно под свода.
— Върни се обратно! — Последва нов изстрел.
— Мерникът ти днес не е точен, Диоген.
Той спря.
— Не! — извика гласът. — Махай се!
Пендъргаст се пресегна и вдигна кутийката, извади диаманта и го претегли върху дланта си.
— Влакът идва, глупако! Остави диаманта! Той е на сигурно там!
— Няма никакъв влак.
— Напротив, има. Закъснява, това е всичко.
— Никакъв влак не идва.
— За какво говориш?
— Полунощният му курс беше отменен. Предупредих, че има бомба на станция „Бек Бей“.
— Блъфираш! Как би могъл да предупредиш за такова нещо? Не си могъл да знаеш плана ми.
— Не съм могъл? Тогава защо трябваше да се срещнем шест минути преди полунощ, вместо в полунощ? И защо точно тук? Причината би могла да е само една: трябвало е да се направи нещо с таблото за разписанието на влаковете. Нататък беше елементарно. — И той пусна диаманта в джоба си.
— Върни го обратно, той е мой! Лъжец такъв! Ти ме излъга!
— Никога не съм те лъгал. Само следвах инструкциите ти. По-скоро ти си този, който ме излъга. Много пъти. Каза ми, че ще убиеш Смитбак. А целта ти е била Марго Грийн.
— Убих приятелите ти. Знаеш, че няма да се поколебая да убия и теб.
— Точно това ще ти се наложи да направиш. Искаш ли да ме спреш? Убий ме тогава.
— Копеле! Подобие мое, братко мой — умри сега!
Пендъргаст зачака неподвижно. Изтекоха няколко минути.
— Виждаш ли, не можеш да ме убиеш — каза Пендъргаст. — Затова не се прицели както му е редът. Трябвам ти жив. Доказа го, когато ме спаси от замъка на Фоско. Ти имаш нужда от мен, защото без мен — без омразата ти към мен — не би ти останало нищо.
Диоген не отговори. В подземието се чу нов звук: звук от бягащи стъпки, кратки команди, пращящи радиостанции. Звуците се приближаваха.
— Какво е това? — Гласът на Диоген беше разтревожен.
— Полицията — отговори спокойно Пендъргаст.
— Извикал си полицията! Глупак такъв, ще арестуват теб, не мен!
— Такъв е замисълът. А изстрелите ти само ще ги доведат по-бързо тук.
— Какви ги дрънкаш? Идиот, ти какво — използваш себе си като примамка? Жертваш себе си?
— Точно така. Разменям свободата си срещу сигурността на Виола и връщането на „Сърцето на Луцифер“. Саможертва, Диоген: единственият завършек, който ти не можеше да предвидиш. Защото това е единственото нещо, което не би могло никога дори да ти хрумне да направиш със себе си.
— Ах ти…! Дай ми диаманта!
— Ела и си го вземи. Можеш дори да му се порадваш минута-две, преди да ни хванат и двамата. Или пък да избягаш веднага и може би — само може би — да се спасиш.
— Не можеш да го направиш, ти си напълно луд…! — Безтелесният глас премина в задавено стенание, толкова пронизително и диво, че прозвуча нечовешко. След което изведнъж секна, оставяйки само ехо.
Миг по-късно Хейуърд излетя от тунел IV с фаланга ченгета зад нея. Следваше ги Сингълтън, който говореше възбудено по радиостанцията си. Ченгетата бързо обкръжиха Пендъргаст, приклекнаха и насочиха оръжия към него.
— Полиция! Не мърдай! Ръцете горе!
Пендъргаст бавно вдигна ръце.
Хейуърд се приближи, преминавайки през пръстена полицаи.
— Въоръжен ли сте, агент Пендъргаст?
Пендъргаст кимна.
— Освен това ще откриете „Сърцето на Луцифер“ в левия джоб на сакото ми. Моля ви да се отнесете към него много внимателно. Вземете го лично и не го поверявайте на никого.
Хейуърд хвърли поглед назад и махна на един от подчинените си да го претърси. Отзад се приближи друг полицай, хвана ръцете на агента, изви ги зад гърба му и ги заключи в белезници.
— Предлагам да се отместим от релсите — рече Пендъргаст. — В името на безопасността.
— Всичко с времето си — отвърна Хейуърд. Бръкна внимателно в джоба му, извади диаманта, разгледа го и го пъхна в собственото си джобче.
— Алойзиъс Пендъргаст, имате право да мълчите. Всичко, което кажете може и ще бъде използвано срещу вас в съда.
Но Пендъргаст не слушаше. Той се взираше над рамото на Хейуърд в тъмнината на тунел III. Там се виждаха две малки точици светлина, които приличаха на отражения от бледата светлина под купола. Докато ги гледаше, те изчезнаха за миг, после отново се появиха — както би станало с очи, които мигат. После избледняха и изчезнаха, като оставиха само мрак.
69