Из районното отекна висок, гневен глас. Една солидна групичка от федерални агенти, водени от висок, загорял от слънцето мъж, чиито очи хвърляха искри, влезе в помещението. Д’Агоста го огледа внимателно: мъжът отпред изглеждаше познат, страшно познат. Опита се да прочисти ума си, да разсее мъглата. Кофи. Специален агент Кофи.
Съзирайки Сингълтън през стъклото, Кофи тръгна към него.
— Капитан Сингълтън? — Дори под тена личеше, че месестото му лице е зачервено.
Капитан Сингълтън вдигна поглед с приятно изражение.
— Да, агент Кофи?
— Какво, по дяволите, става тук? Закопчали сте ги без нас?
— Точно така.
— Знаехте, че това е нашият случай.
Сингълтън направи пауза, преди да отговори. А когато все пак го стори, гласът му бе тих и кротък, все едно говореше на дете.
— Информацията пристигна бързо и трябваше да действаме незабавно. Престъпникът се измъкна от вашите хора в окръг Съфок и се върна обратно в града. Не можехме да чакаме. Сигурен съм, че предвид обстоятелствата, ще разберете защо действахме без вас.
— Изобщо не сте се свързали с нас. В града бяха останали агенти, които бяха готови да действат при даден знак.
Нова пауза.
— Това със сигурност е въпрос на недоглеждане, за което поемам цялата отговорност. Знаете колко е лесно в разгара на действията да пропуснете някоя и друга дреболия. Моите извинения.
Кофи стоеше пред Сингълтън и дишаше тежко. Няколко полицаи от НПУ се изхилиха тихо.
— Залавянето на Пендъргаст ни донесе неочакван бонус — добави Сингълтън.
— И какъв, по дяволите, беше той?
— В джоба му открихме диаманта, „Сърцето на Луцифер“. — Сингълтън се възползва от моментното зашеметяване на Кофи, за да погледне хората си. — Тук свършихме. Да тръгваме към центъра.
И като изправи Д’Агоста внимателно на крака, той се обърна и излезе.
70
Срядата изгря слънчева и ясна. Сутрешното слънце блестеше през единствения прозорец на трапезарията в малкия апартамент на авеню „Уестенд“. Нора Кели чу вратата на банята да се затръшва. Няколко минути по-късно в антрето се появи Бил Смитбак, облечен за работа с незавързана вратовръзка и преметнато през рамо яке. Изражението му беше мрачно.
— Ела да закусиш — покани го тя.
Лицето му се разведри леко, когато я видя. Приближи се и седна на масата.
— По кое време се прибра снощи?
— Към четири. — Той се надвеси през плота и я целуна.
— Изглеждаш ужасно.
— Не е поради липсата на сън.
Нора побутна вестника към него.
— Първа страница. Поздравления!
Смитбак хвърли поглед. Статията му за кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от неизвестен престъпник бе на челно място: мечтата на всеки журналист. Беше зашеметяващ пробив и наред с ареста на Пендъргаст бе избутал материала на Хариман за залавянето на „Ухажора“ на трета страница от приложението — една възрастна жена бе видяла „Ухажора“ да се разгалва пред един банкомат и справедливо възмутена, го бе пратила в безсъзнание с един удар на бастуна си. За първи път, помисли си Нора, Бил не изглеждаше възхитен от злочестината на Хариман.
Той избута вестника настрана.
— Няма ли да ходиш на работа?
— От музея ни казаха да си останем вкъщи до края на седмицата — нещо като принудителна ваканция. Сградата ще бъде заключена, докато не открият как е била разбита охранителната система — Тя поклати глава. — На всичкото отгоре, изглежда, че Хюго Менцес е изчезнал. Май една от камерите го е заснела недалеч от зала „Морган“ малко преди грабежа Безпокоят се да не би да се е натъкнал на престъпника и да е бил убит.
— Може би той е престъпникът.
— Диоген Пендъргаст е престъпникът. От всички хора ти най-добре знаеш това.
— Може би Менцес е Диоген. — Бил се разсмя сухо.
— Това даже не е смешно.
Смитбак вдигна рамене.
— Съжалявам. Проява на лош вкус от моя страна.
Нора му наля кафе и допълни и своята чаша.
— Има едно нещо, което все още не мога да разбера от статията ти. Как е успял Пендъргаст да изнесе „Сърцето на Луцифер“ от „Уърлд“? Искам да кажа — веднага са запечатали сградата, всички са минали през скенер, освен това всички, които са влизали и излизали са записани. Но не са открили Пендъргаст. Какво е направил, да не е скочил от прозореца?
Смитбак приглади непокорния кичур над челото си, който отново щръкна веднага щом дръпна ръка.
— Това е най-хубавата част от историята — де да можех да я опиша!
— А защо не можеш?
Смитбак се обърна към нея и се усмихна малко мрачно.
— Защото аз бях този, който изнесе скъпоценния камък от сградата.
— Ти?! — Нора се ококори невярващо.