Смитбак кимна.
— О, Бил…!
— Нора, трябваше да го направя. Беше единственият начин. Но не се бой — следата никога няма да ги доведе до мен. Диамантът отново е там, където му е мястото. Планът бе наистина брилянтен.
— Разкажи ми за него.
— Сигурна ли си, че искаш да чуеш? Това те превръща в съучастник.
— Аз съм ти жена, глупчо. Разбира се, че искам да чуя.
Той въздъхна.
— Пендъргаст измисли всичко. Знаеше, че ще запечатат сградата и ще претърсят всички, които искат да излязат, затова се представи за един от техниците, които се занимаваха с рентгена.
— Но ако охраната е била толкова здраво затегната, колкото казваш, не са ли проверявали и техниците, преди да напуснат сградата?
— Пендъргаст предвиди и това. След като ме прекара през рентгеновия апарат, той ме придружи до изхода. Тъкмо тогава мушна диаманта в джоба ми. След което аз най-спокойно си излязох.
Нора почти не можеше да повярва.
— Ако те бяха хванали, със сигурност щяха да ти друснат двайсет години!
— Не си мисли, че не ми е хрумвало — каза Смитбак и сви рамене. — Но от това зависеше човешки живот. Освен това имам вяра на Пендъргаст — и понякога ми се струва, че съм единственият.
С тези думи той се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън неспокойно с ръце на кръста.
— Нищо не е свършило, Нора — промърмори той. — Не и в дългосрочен план.
Смитбак се извърна бързо, а очите му блестяха от гняв.
— Това е пародия на правосъдие! Един невинен чонек бе набеден за ужасен сериен убиец. Истинският килър с все още на свобода. Аз съм журналист. Работата ми е да казвам истината. А в тази история липсва много от истината. И аз ще разбера каква е тя.
— Бил, за бога, не тръгвай след Диоген!
— Ами Марго? Ще оставим ли убиецът й да си тръгне безнаказано? Пендъргаст е в затвора, а Д’Агоста ще бъде разжалван или дори по-лошо — така че не остава никой, който да го свърши, освен мен.
— Недей! Моля те, недей. Това е поредното ти импулсивно — и глупаво — решение.
Той отново се обърна към прозореца.
— Признавам, че е импулсивно. Може би дори глупаво. Така да е.
Нора се надигна от стола си, внезапно почувствала прилив на страх и гняв.
— Ами ние? Ами нашето бъдеще? Ако тръгнеш след Диоген, той ще те убие. Не си му равностоен противник!
Смитбак се загледа навън и не отговори веднага. После се размърда.
— Пендъргаст спаси живота ми — каза той тихо. Обърна се и погледна Нора. — Както и твоя.
Тя се отдръпна раздразнено. Смитбак тръгна към нея и я прегърна.
— Няма да го направя… Ако ми кажеш да не го правя.
— Това е единственото, което не бих могла да ти кажа. Решението е твое.
Смитбак отстъпи крачка назад, завърза вратовръзката си и облече якето.
— По-добре да тръгвам за работа. — Той я целуна. — Обичам те, Нора.
Тя поклати глава.
— Бъди много, много внимателен!
— Ще бъда, обещавам. Вярвай ми.
И изчезна през вратата.
71
Ден по-късно и осемдесет километра по на север слънцето светеше слабо през засенения с щори прозорец на една малка стая в интензивното отделение на частна клиника, Една-единствена пациентка лежеше под чаршафа, свързана към няколко апарата, които писукаха тихо, почти успокоително. Очите на жената бяха затворени.
Сестрата влезе, провери уредите, отбеляза някои от жизнените показатели, а после се спря и погледна пациентката.
— Добро утро, Тереза — рече тя лъчезарно.
Очите на жената останаха затворени и тя не отговори. Бяха махнали системите и нямаше непосредствена опасност за живота й, но все пак бе много болна.
— Навън е красиво утро — продължи сестрата, като вдигна щорите и пусна слънцето да влиза в стаята. През прозореца на позанемареното имение „Кралица Ана“ река Хъдсън блещукаше сред зимния пейзаж на окръг Пътнъм.
Бледото лице на пациентката бе отпуснато на възглавницата, а късата й кестенява коса леко се бе разпиляла по памучния плат.
Сестрата продължи работата си и приглади завивките й. Най-накрая се наведе и отмести кичур коса от лицето й.
Очите на жената бавно се отвориха.
Сестрата взе ръката й.
— Добро утро! — рече тя отново.
Устните на пациентката се помръднаха, но не излезе звук.
— Не се опитвай да говориш още — рече сестрата и тръгна към интеркома. — Всичко ще бъде наред. Преживяла си нещо лошо, но сега всичко ще се оправи.
Тя натисна копчето на интеркома и заговори тихо:
— Пациентката в стая шест се събужда. Съобщете на д-р Уинъкър.
После седна на крайчеца на леглото и отново взе ръката на младата жена.
— Къде…?
— Намираш се в клиника „Фивършам“, скъпа Тереза. Няколко километра на север от Колд Спринг. Днес е 31-и януари и ти беше в безсъзнание в продължение на шест дни, но успяхме да те стабилизираме. Сега всичко е наред. Ти си силна, здрава жена и скоро ще се оправиш.