Миг по-късно подсвиркването му секна. Пред него стоеше голяма метална врата, на която пишеше: служебен вход — доставки. До вратата стоеше друго ченге. Гледаше към Смитбак и говореше по малка радиостанция.
По дяволите! Е, добре, нямаше просто да спре насред път и да се върне назад — това щеше да изглежда подозрително. Затова продължи направо към ченгето, сякаш да мине за по-пряко.
— Добрутро, шефе! — каза той, докато се изравняваше с полицая.
— Довиждане, господин Смитбак — отвърна онзи. Смитбак стисна челюсти.
Който и да отговаряше за разследването на това убийство, беше професионалист, правеше го като по учебник. Но Смитбак не беше някой треторазреден сътрудник. Ако имаше друго място за влизане, щеше да го намери. Той продължи зад гърба на сградата по алеята, която завиваше под прав ъгъл и извеждаше точно на Шейсет и втора улица.
Да. Тук, на трийсетина метра от него, се намираше служебният вход за „Старият град“. Беше пуст, отвън не се мотаеха никакви ченгета. Ако не можеше да се добере до двайсет и четвъртия етаж, поне щеше да огледа мястото, където се бе приземил онзи нещастник.
Той тръгна натам забързано, въодушевлението придаваше живост на стъпките му. Веднъж да се добереше до ресторанта, може би щеше да успее да се изкачи и догоре? Трябваше да има свързващи коридори, по всяка вероятност в сутерена.
Смитбак стигна до очуканата метална врата — беше полуотворена и той прекрачи вътре.
След което замръзна. Тук, зад две масивни пещи, няколко полицая вземаха свидетелски показания от готвачите и келнерите.
Всички се извърнаха бавно, за да го погледнат.
Той колебливо пристъпи вътре.
— Никакви журналисти! — излая едно от ченгетата.
— Съжалявам. — Върху лицето му цъфна някакво подобие на усмивка. — Сбърках пътя.
После много внимателно затвори вратата и тръгна отново към предната част на сградата, където за пореден път се отврати от гледката на огромното стадо репортери, чакащи кротко като овце заколението си.
Нямаше начин, не и той, не и Бил Смитбак от „Таймс“. Присви очи, опитваше се да прецени от какъв ъгъл би могъл да атакува, търсеше някаква идея, която не бе хрумнала на останалите — и я откри: един разносвач на пици безпомощно се опитваше да си пробие път през тълпата с мотора си. Беше кльощав човек, без брадичка, който носеше тъпа шапка с надпис „Пицарията на Ромео“, а лицето му бе станало на червени петна от безсилие.
Смитбак го приближи и кимна по посока на багажника му.
— Пица ли носиш?
— Две — отвърна мъжът. — Я гледайте, съвсем ще изстинат, а бакшишът ми ще замине на кино. На всичкото отгоре, ако не я доставя за двайсет минути, не са длъжни да ми платят…
Смитбак го прекъсна:
— Петдесет долара за двете ти пици и шапката.
Мъжът го погледна тъпо, като пълен идиот. Смитбак извади петдесетачка.
— Ето, вземи.
— Но какво ще стане с…
— Кажи, че са те ограбили.
На онзи не му оставаше нищо друго, освен да вземе парите. Смитбак грабна шапката от главата му, нахлупи я, отвори задния багажник на мотора и измъкна кутиите с пица. Проправи си път през тълпата към вратата, като държеше кутиите в едната ръка, а с другата си разхлаби вратовръзката и я мушна в джоба си.
— Доставката на пица пристига! — Той пак размаха лакти, докато стигна до загражденията, облепени с полицейска лента. — Доставка на пица за екипа криминалисти на двайсет и четвъртия етаж.
Стратегията работеше страхотно. Тлъстото ченге, което пазеше загражденията, се отдръпна да направи път на Смитбак и той се шмугна вътре.
Сега към тримата на вратата.
Отправи се уверено към трите ченгета, които се бяха обърнали към него.
— Доставка на пица. Двайсет и четвъртия етаж.
Те препречиха пътя му.
— Аз ще кача пиците — избоботи едният.
— Съжалявам. Това противоречи на правилата на фирмата. Трябва да предам доставката директно на клиентите.
— Никой няма право да влиза.
— Да, но това е за криминалистите! Пък и ако вие я занесете, как ще си взема парите?
Полицаите си размениха неуверени погледи. Единият повдигна рамене. Смитбак усети лъч надежда. Щеше да проработи, почти беше влязъл.
— Давайте, че ще изстинат — натисна Смитбак.
— Колко?
— Както вече ви обясних, длъжен съм да ги предам лично на клиента. Може ли? — И той направи още една стъпка, като почти се блъсна в огромното шкембе на главния полицай.
— Никой няма право да влиза.
— Да, само че…
— Дай ми пиците.
— Но вече ви казах, че…