След пет часа и най-малко трийсетина телефонни разговора, Д’Агоста не бе научил абсолютно нищо.
Той се върна отново към вестникарските изрезки, които Пендъргаст бе събрал за различни допълнителни престъпления. Бе обмислял да се обади на разследващите случая служители, но после се отказа. Пендъргаст със сигурност вече го бе направил; ако съществуваше информация, която да си заслужава, той би я сложил в папките. Във всеки случай Д’Агоста все още не разбираше с какво са били толкова важни за Пендъргаст тези изрезки — разхвърляни сякаш по цялата планета, престъпленията, за които те съобщаваха, продължаваха да изглеждат несвързани на пръв поглед.
Минаваше два часът. Д’Агоста знаеше, че по това време капитан Сингълтън трябваше да е излязъл: той неизменно прекарваше следобедите навън, проверявайки лично важните случаи. Затова Д’Агоста напусна Ривърсайд 891 и се насочи към управлението, където се промъкна до бюрото си, включи компютъра и набра паролата си. Останалата част от следобеда прекара в ровене из всички юридически и правителствени бази данни, до които успя да се добере: на Нюйоркското полицейско управление, на щата, на федералните, на Интерпол, дори на обществената администрация по сигурността. Нищо. Въпреки цялата смазваща, безкрайна документация, породена от затягащия се възел на правителствената бюрокрация, Диоген беше преминал през всичко това като дух, без да остави никакви следи. Сякаш този тип наистина беше умрял.
Точно тогава на Д’Агоста му писна и отиде в „МакФийлис“.
Чийзбургерът му пристигна и той започна да яде, като едва-едва отхапваше. От разследването му не бяха изминали дори четиридесет и осем часа и вече нямаше никакви идеи. Огромната изобретателност и находчивост на Пендъргаст изглеждаха малко приложими срещу един призрак.
Той отхапа апатично още няколко хапки от бургера си, допи бирата, хвърли няколко банкноти на бара и като кимна на Патрик, излезе. Опитай се да получиш колкото може повече информация от детектив капитан Лора Хейуърд, но имай предвид, че в неин интерес е да бъде замесена минимално. Всъщност, Д’Агоста й бе разказал съвсем малко за разследването си след визитата, която бяха направили на пра-леля Корнелия. По някаква странна причина това му изглеждаше най-правилно.
Защо?
Той мушна ръце в джобовете си и се приведе под студения януарски вятър. Дали се дължеше на разумните думи, които му бе казала? Вини, това е лудост. Писмо, което не съдържа нищо друго, освен една дата. Няколко необмислени заплахи, отправени преди двайсет — трийсет години. Не мога да повярвам, че си губиш времето.
А може би — само може би — той се страхуваше, че тя е убедила и него, че това е лудост.
Шляейки се, той стигна до пресечката на Седемдесет и седма и Първо авеню. Грозният жилищен блок в бяло и брик, в който деляха жилище с Лора Хейуърд, се издигаше на ъгъла. Той потрепера и погледна часовника си. Осем часът. Лора сигурно още не се бе прибрала. Щеше да сервира масата за нея, да сложи остатъка от лазанята неаполитана в микровълновата. Беше любопитен да чуе нещо повече по този нов случай на убийство, по който тя работеше. Но нещо накара съзнанието му да спре да обикаля в кръг.
Портиерът направи закъснял, безочлив опит да му отвори вратата. Д’Агоста влезе в тесния коридор и затърси ключовете в джоба си. Вратата на един от асансьорите отпред стоеше отворена подканящо. Д’Агоста влезе в кабинката и натисна копчето за петнайстия етаж.
Точно когато вратата се затваряше, една облечена в ръкавица ръка се стрелна и я отвори насила. Беше омразният портиер. Той се намъкна вътре, после се обърна с лице към вратата, като кръстоса ръце и игнорира напълно Д’Агоста. Неприятна миризма на нечисто тяло изпълни тясното пространство.
Д’Агоста го изгледа с раздразнение. Беше смугъл тип с месесто лице, кафяви очи и доста излишни килограми. Странно: не бе натиснал копчето за собствения си етаж. Д’Агоста отмести очи, загубил интерес и погледът му падна върху таблото с индикатора за етажите. Пети, шести, седми…
Портиерът се наведе напред и натисна стоп-бутона. Асансьорът рязко спря.
— Какво ви става? — изгледа го Д’Агоста.
Спътникът му обаче не си даде труд да го погледне. Вместо това извади авариен ключ от джоба си, вкара го в контролния панел, завъртя го, след което ловко го измъкна. Асансьорът подскочи и започна да се спуска отново надолу.
Лора беше права, помисли си Д’Агоста. Този тип има сериозни проблеми с поведението.
— Вижте, не знам какво, по дяволите, си мислите, че правите, но можехте да изчакате, докато стигна до етажа си. — И Д’Агоста отново натисна копчето за петнайсетия етаж.