Пендъргаст отново се усмихна, като че бе прочел мислите на лейтенанта.
— Подплънки за бузи — рече той. — Удивително е колко много могат да променят външния вид. Понастоящем обаче съм ги свалил, тъй като ги намирам за твърде неудобни. Също както и кафявите контактни лещи.
— Поразен съм. Знаех, че си майстор на дегизировките, но това надминава всичко… Искам да кажа — дори стаята… — Д’Агоста посочи с пръст библиотечните рафтове.
Пендъргаст изглеждаше натъжен.
— Уви, дори тук нищо не трябва да изглежда не на място. Налага се да поддържам имиджа на портиер.
— При това на доста сприхав портиер.
— Намирам, че отблъскващите прояви на характера помагат да се избегне по-задълбочен интерес. Веднъж щом свикнат да те възприемат като докачлив, сърдит на света човек, не се задълбават. Мога ли да ти предложа питие?
— „Бъдуайзър“?
Пендъргаст потръпна неволно.
— Ролята ми все пак си има граници. Може би перно или кампари?
— Не, благодаря — ухили се Д’Агоста.
— Разбирам, че си получил писмото ми.
— Така е. И оттогава работя по случая.
— Някакъв напредък?
— Съвсем незначителен. Направих посещение на твоята пра-леля. Но това може да почака. Точно сега, приятелю, трябва да ми обясниш доста работи.
— Естествено. — Пендъргаст му посочи място и сам зае отсрещния стол. — Доколкото си спомням, доста прибързано се разделихме на един планински склон в Тоскана.
— Би могло да се каже! Никога няма да забравя последния път, когато те видях, обграден от глутница ловджийски кучета, всяко от които си умираше да откъсне парче от теб.
Пендъргаст кимна замислено. Очите му сякаш се взираха много далеч.
— Бях пленен, завързан, упоен и отнесен обратно в замъка. Нашият закръглен приятел бе наредил да ме спуснат дълбоко в подземните тунели. Окова ме в една гробница, чийто предишен обитател бе изметен доста безцеремонно оттам. Следващото, което стори — по най-галантен начин, разбира се — бе да ме зазида.
— Мили боже! — Д’Агоста потрепера — На другата сутрин доведох италианската полиция да те търси, но всичко беше напразно. Фоско бе заличил всички следи от нашето посещение. Италианците ме помислиха за луд.
— Малко след това до мен достигна новината за твърде своеобразната смърт на графа. Това имаше ли нещо общо с теб?
— Съвсем определено.
Пендъргаст кимна одобрително.
— Какво стана с цигулката?
— Не можех да я зарежа в замъка просто така, затова я взех и… — Той направи пауза, несигурен как ще реагира Пендъргаст на постъпката му.
Агентът въпросително вдигна вежди.
— Занесох я на Виола Маскелене. Казах й, че си мъртъв.
— Разбирам. Каква беше нейната реакция?
— Беше страшно потресена, разстроена. Въпреки, че се опита да го скрие. Струва ми се… — Д’Агоста се поколеба. — Струва ми се, че не си й безразличен.
Пендъргаст стоеше безмълвен, с безизразно лице.
Д’Агоста и Пендъргаст за пръв път бяха срещнали Виола Маскелене миналия ноември, докато работеха по един случай в Италия. За Д’Агоста бе очевидно, че от мига, в който двамата се бяха видели, нещо бе преминало между Пендъргаст и младата англичанка. Сега можеше само да се досеща за какво мисли Пендъргаст.
Агентът се изправи внезапно.
— Е, Винсънт, както казват в Италия, това е acqua passata, изтекла вода. Направил си каквото трябва и сега можем да считаме случая с цигулката Стормклауд за наистина приключен.
— Но чакай… — каза Д’Агоста, — как така успя да се измъкнеш от замъка? Колко време прекара окован?
— Бях окован в гробницата почти четиридесет и осем часа.
— В тъмното?
Пендъргаст кимна.
— Задушавайки се бавно, бих добавил. Открих, че една определена форма на медитация е извънредно полезна в такива случаи.
— И после?
— Спасиха ме.
— Кой?
— Брат ми.
Д’Агоста, все още зашеметен от почти чудодейната поява на Пендъргаст, почувства че онемява от шока.
— Брат ти? Диоген?
— Да.
— Но аз мислех, че те мрази.
— Да. И тъкмо защото ме мрази, той се нуждае от мен.
— За какво?
— Най-малко от шест месеца насам Диоген внимателно е следил действията ми — като част от подготовката му за престъплението. Със съжаление трябва да призная, че нямах никаква представа за това. Винаги съм се възприемал като най-голямата пречка по пътя му към успеха и мислех, че рано или късно той ще се опита да ме убие. Но съм грешал. Безумно съм грешал. Истината е, че той е целял тъкмо обратното. Когато научил за грозящата ме опасност, Диоген предприел едно дръзко избавление. Влязъл в замъка, преоблечен като един от местните — той е по-голям майстор на дегизировките от мен и тогава ме освободи от гробницата.