— Шегуваш ли се? За бога, жено, ти си гледка, с която човек може да си изплакне очите.
Тя остави чантата си на пода и седна. Неотменният клепоух келнер със злочеста физиономия, сякаш бе оплаквачка на погребение, застана тихо до масата им, безмълвно очаквайки поръчката.
— Наденички с пюре, порция пържени картофки и чаша мляко — каза Нора.
— Нищо по-силно? — вдигна вежди Смитбак.
— Нали ще се връщам на работа.
— Аз също, но това никога не ме е спирало. За мен едно малко от онзи петдесетгодишен „Глен Грант“ в компанията на един стек и пай с бъбречета.
Келнерът почти отчаяно кимна с глава и изчезна към кухнята. Смитбак взе ръката й.
— Липсваш ми, Нора.
— И ти на мен. Какъв шантав живот водим.
— Какво правим тук, в Ню Йорк сити? Би трябвало да се върнем в Ангкор и да живеем в някой будистки храм в джунглата до края на дните си.
— И да положим клетва за целомъдрие?
Смитбак махна с ръка:
— Целомъдрие? Ще бъдем като Тристан и Изолда в тяхната пещера със скъпоценни камъни и ще правим любов по цял ден.
Нора се изчерви.
— Беше си истински шок да се завърнем към действителността след този меден месец, нали?
— И още как! Особено когато заварих тази циркаджийска маймуна Хариман да се хили и да подскача на прага на редакцията.
— Бил, твърде обсебен си от Хариман. Светът е пълен с такива. Не му обръщай внимание и продължавай напред. Само да видиш хората, с които аз работя в музея! Някои от тях би трябвало да бъдат класифицирани и изложени зад стъклена витрина.
Храната им пристигна заедно с питието на Смитбак. Той го вдигна и го чукна в чашата с мляко на Нора:
— Наздраве!
— Чин-чин!
Смитбак отпи глътка. Трийсет и шест долара малкото, а всяко пени си струваше. Той гледаше как Нора методично унищожава храната. Ето една жена със здрав апетит. При нея нямаше такива работи като малки постни салатки.
— Е, как вървят нещата в музея? — попита той. — Вкарваш ли ги във форма покрай новото шоу?
— Аз съм само младши куратор. Което означава, че аз съм тази, която вкарват във форма.
— Ау!
— Остават едва шест дни до откриването, а една четвърт от експонатите още дори не са наредени. Като в зоопарк е. Имам още само един ден, в който да направя копия от табелките на трийсет обекта, а след това трябва да уредя и организирам цяло изложение на погребалните практики на индианците Анасази. А тъкмо днес ми заявиха, че трябвало да изнеса лекция по праистория на американския югозапад. Можеш ли да си представиш? Тринайсет хиляди години история за деветдесет минути, илюстрирана с диапозитиви! — Тя отхапа нова хапка от наденичката.
— Прекалено много искат от теб, Нора.
— Всички сме на един хал. „Свещени образи“ е едно от най-големите събития за музея от години. А на всичко отгоре гениите по поддръжката са решили, че трябва да подновят охранителната система на сградата. Нали си спомняш какво се случи с охранителната система миналия път, когато се проведе онази супер успешна изложба „Суеверия“?
— Божичко! Не ми напомняй.
— Искат да премахнат дори сянка на вероятност това да се повтори. Обаче всеки път, когато решат да подобряват охраната на някоя зала, трябва да затварят и да заключват проклетото място. Невъзможно е да си вършиш работата, никога не знаеш какво ще затворят в следващия момент. Хубавото е, че след шест дена всичко ще свърши.
— Да. И тогава ще можем пак да отидем на почивка.
— Като на Ангкор, нали?
Нора се засмя и стисна ръката му.
— Как върви статията за Дюшам?
— Отвратително. Капитанът, който води случая, е жена на име Хейуърд, истинска сухарка. Пази си кораба, отникъде не изтича информация. И троха не мога да изкопча.
— Съжалявам, Бил.
— Нора Кели?
Смитбак вдигна поглед и видя как една жена приближава към масата им. Дребничка, енергична, с кестенява коса и очила. И двамата замръзнаха от изумление. Известно време се гледаха мълчаливо.
Внезапно тя се усмихна.
— Бил?
Смитбак се ухили широко.
— Марго Грийн! Мислех, че живееш в Бостън и работиш в онази компания… как й беше името?
— „Джийн Дайн“. Така беше, но животът в корпорация не е за мен. Парите са големи, но няма поле за реализация. Така че сега съм пак в музея.
— Нямах представа.
— Започнах едва преди шест седмици. А какво става с теб?
— Написах още няколко книги, както сигурно знаеш. В момента съм в „Таймс“. Съвсем наскоро се върнах от медения си месец.
— Поздравления! Това, предполагам, значи, че няма вече да ме наричаш „Лотосов цвят“. Тази ли е щастливката?
— Същата. Нора, запознай се с моята стара приятелка Марго Грийн. Нора също работи в музея.