— Знам. — Марго се обърна. — Всъщност, Бил, не се обиждай, но търсех нея, а не теб. — Тя протегна ръка — Може би не ме помните, д-р Кели, но аз съм новият редактор на „Музеология“. Срещнахме се на последното заседание на отдела.
Нора отвърна на ръкостискането.
— Разбира се. Четох всичко за вас в книгата на Бил „Останки“. Как са нещата?
— Може ли да седна?
— Честно казано, ние… — Тя не довърши изречението, когато видя, че Марго сяда.
— Само за минутка.
Смитбак поклати глава. Марго Грийн. Сякаш беше от друг живот, толкова отдавна. Не се бе променила много, освен, че може би изглеждаше по-спокойна, по-самоуверена. Все още поддържана и атлетична. Носеше скъп костюм, шит по поръчка, който нямаше нищо общо с торбестите ризи и дънки „Ливайс“ от времената, когато беше аспирантка. Той плъзна поглед по собствения си костюм „Хюго Бос“. Всички бяха пораснали малко.
— Не мога да повярвам! — рече той. — Две героини от книгите ми за пръв път заедно.
Марго въпросително наклони глава.
— Наистина ли? Как така?
— Нора беше героинята на книгата ми „Златото на Кивира“.
— О, съжалявам. Не съм я чела.
Смитбак продължи да се усмихва насилено.
— Е, как ти се струва завръщането в музея?
— Доста се е променил, откак за пръв път дойдохме тук.
Смитбак усети, че Нора го пронизва с настойчив поглед.
Чудеше се дали е решила, че Марго е някое старо гадже и че има пикантни подробности, които деликатно е премълчал.
— Сякаш беше преди векове — продължи Марго.
— Беше преди векове.
— Често се питам какво ли стана с Лавиния Рикман и д-р Кътбърт.
— Не се съмнявам, че в ада има специален кръг, запазен за тези двамата.
Марго се изкиска.
— Ами онова ченге, Д’Агоста? И агент Пендъргаст?
— За Д’Агоста не знам — отвърна Смитбак, — но в международната редакция в „Таймс“ се говори, че Пендъргаст е изчезнал преди няколко месеца при мистериозни обстоятелства. Отлетял за Италия по някакъв случай и повече не се върнал.
Марго изглеждаше шокирана.
— Наистина ли? Колко странно.
Над масата за миг легна тишина.
— Както и да е — подзе Марго, като отново се обърна към Нора. — Исках да те помоля за помощ.
— Разбира се. За какво става дума?
— На път съм да публикувам статия върху това колко е важно да върнем Великите маски на Кива обратно на племето Тано. Знаеш ли за молбата им?
— Да. Четох статията. Предварителното копие обикаля из отдела.
— Естествено, се натъкнах на опозиция от страна на музейната администрация, и по-точно на Колъпи. Сега се опитвам да се свържа с всички членове на отдела по антропология, за да създам единен фронт. Обективността на „Музеология“ трябва да бъде запазена и маските да се върнат.
— Какво се очаква от мен? — попита Нора.
— Не съм пуснала петиция или нещо толкова публично. Искам само неофициална подкрепа от членовете на отдела, ако се стигне до разногласия. Устно уверение. Това е всичко.
Смитбак се усмихна широко:
— Разбира се, няма проблем! Винаги можеш да разчиташ на Нора…
— Един момент — прекъсна го Нора. Той замълча, смутен от резкия й тон.
— Марго говореше на мен — каза тя сухо.
— Да, естествено. — Смитбак припряно приглади един непокорен кичур и се съсредоточи над чашата си.
Нора се обърна към Марго с подчертано хладна усмивка:
— Съжалявам, но не съм в състояние да помогна.
Смитбак изненадано местеше поглед между двете жени.
— Мога ли да знам защо? — попита Марго спокойно.
— Защото не съм съгласна с позицията ти.
— Но, очевидно е, че маските принадлежат на Тано…
Нора вдигна ръка:
— Марго, запозната съм основно с тях и с аргументите ти. От една страна си права. Те са принадлежали на Тано и не е трябвало да им бъдат взети. Но сега са на цялото човечество — те са исторически паметници. И нещо повече, изваждането им от изложбата „Свещени образи“ на този етап ще се окаже опустошително за проекта — а аз съм един от организаторите на шоуто. А като капак на всичко по образование съм археолог по югозападна култура. Ако започнем да връщаме всеки свещен експонат, в музея няма да остане нищо. Всичко е свещено за туземците американци — и това е едно от най-прекрасните неща в местната индианска култура. — Тя направи пауза. — Виж, стореното — сторено, светът е такъв, какъвто е и не всички неправди могат да бъдат поправени. Съжалявам, че не мога да ти отговоря както би очаквала, но това е положението. Трябва да съм честна.
— Но въпросът за свободата на словото…
— Сто процента съм за това. Публикувай статията си. Но не ме моли да заставам зад твоите аргументи. И не моли отдела да подкрепи частното ти мнение.