Пендъргаст го погледна и странно изражение премина по лицето му.
— Носеше го Фоско, когато се върнах обратно в замъка му с италианската полиция. Той ми го показа тайно, като доказателство, че си мъртъв. Както виждаш, копелето е гравирало собствения си кръст върху задната страна — последният му опит да ме измами. Помислих си, че може да го искаш.
Пендъргаст го обърна, вгледа се в него, после отново го обърна.
— Взех го от него в нощта, когато… го посетих за последно. Може пък да ти донесе късмет.
— По правило презирам късмета, но в този момент намирам, че се нуждая невероятно много от него. Благодаря, Винсънт. — Гласът на Пендъргаст бе толкова тих, че едва се чуваше от шума на двигателите. Той закачи медальона на врата си, мушна го под ризата и сграбчи ръката на Д’Агоста.
И после, без повече думи, тръгна по алеята към чакащия хеликоптер.
16
Хеликоптерът се приземи на общото летище в Чеви Чейс, Мериленд, където ги чакаше кола без шофьор. В девет часа Пендъргаст пресече границата на Вашингтон. Беше студен и ясен януарски ден с бледо, жълто слънце, което се процеждаше през голите клони на дърветата, оставяйки мраз в сенките.
След пет минути той вече пътуваше по авеню „Орегон“, от двете страни на което се редяха великолепни имения — едно от най-скъпите предградия на Вашингтон. Той намали, когато наближи къщата на Майк Декър. Спретната, с тухлена фасада в джорджиански стил, тя изглеждаше също тъй сънлива, както и съседните. Отвън не се виждаше паркирана кола, но това само по себе си не означаваше нищо: Декър наемаше кола и шофьор, когато му трябваха.
Пендъргаст мина една пряка по-нататък и спря до бордюра. Извади клетъчния си телефон и се опита още веднъж да се свърже с домашния и с мобилния телефон на Декър. Никой не отговаряше.
Отвъд редицата постройки се простираше строго охраняваният парк Рок Крийк. Пендъргаст излезе от колата с куфарчето си и, потънал в мисли, влезе в парка. Беше сигурен, че Диоген ще наблюдава сцената и ще го разпознае въпреки дегизировката, точно както не се съмняваше, че той самият непременно би разпознал брат си.
Но не видя никого и не чу нищо, освен тихото ромолене на вода, което долиташе от Рок Крийк.
Той закрачи бързо към изхода на парка, после притича през една алея, прекоси някаква градина и най-сетне се провря през живия плет, ограждащ задния двор на Декър. Дворът беше широк и добре поддържан, като в далечната си част се сливаше с гъстите гори на парка. Именно там, скрит от съседите в гъстия храсталак, можа да вдигне поглед към прозорците. Бяха затворени, със спуснати бели завеси. Като оглеждаше околните къщи, той премина с отработена небрежност през двора и стигна до задната врата. Остави куфарчето си на верандата и нахлузи чифт ръкавици.
Пендъргаст отново се спря, а зорките му очи не пропускаха нито един детайл. После, без да чука, надникна през малкото прозорче.
Кухнята на Декър беше модерна и почти спартанска с оскъдната мебелировка, типична за мъж, който живее сам. На плота до телефона лежеше сгънат вестник; на облегалката на един стол бе преметнато сако. В единия край на помещението се виждаше затворена врата, която несъмнено водеше към стълбището за мазето, а в другия — тъмен коридор свързваше кухнята с предните стаи.
Там, на пода, в оскъдната светлина, лежеше неясна фигура. Тя помръдна едва-едва.
Пендъргаст бързо хвана бравата, колкото да открие, че разбитата топка лесно се завърта в ръката му. Издайническа тел показваше, че охранителната система е била дезактивирана. Наблизо кабелът на телефона също висеше прерязан. Пендъргаст се плъзна вътре и изтича към тялото, като коленичи на лакираните дъски.
Едно куче порода ваймаранер лежеше със стъклен поглед, а задните му лапи все още потръпваха в конвулсии. Пендъргаст бързо прокара облечените си в ръкавици пръсти по тялото на кучето. Вратът беше счупен на две места.
Надигайки се, той бръкна в джоба си. Когато извади ръка, държеше лъскав „Уилсън Комбат“ TSGC.45. Като се движеше бързо и съвсем безшумно, Пендъргаст се зае да претърсва първия етаж на къщата: прилепен към стената, той се завърташе около ъглите с насочено напред оръжие, а очите му бързо се плъзгаха по всяко възможно укритие. Дневна, трапезария, преден коридор: всичко беше тихо.