Пендъргаст я прегърна:
— Констанс…
— Знаеш, че ми напомня за онова време! Тъмнината, ужасните неща… Не искам повече никога да си ги спомням!
— Констанс, изслушай ме. Там ще бъдеш на сигурно място. А аз няма да мога да сторя това, което трябва, ако не съм уверен, че си в безопасност.
Тя не отговори и Пендъргаст я притисна към себе си още по-силно.
— Ще ми го обещаеш ли?
Констанс притисна чело върху гърдите му.
— Алойзиъс — каза тя с пресекващ глас. — Минаха само няколко месеца откак седях в библиотеката на горния етаж. И ти ми четеше от вестниците. Помниш ли?
Пендъргаст кимна.
— Аз започнах да разбирам. Чувствах се като плувец, който изплува на повърхността, след като е бил дълго под водата. Искам това. А не да отивам… да отивам отново към дъното. Разбираш ме, нали, Алойзиъс?
Пендъргаст погали кестенявата й коса нежно.
— Да, разбирам. И всичко ще бъде както ти искаш, Констанс. Ще си по-добре, обещавам. Но първо трябва да се справим с това. Ще ми помогнеш ли?
Тя кимна.
Пендъргаст бавно отпусна ръце. След това обхвана челото й между дланите си и притискайки я към себе си, нежно го целуна.
— Трябва да тръгвам.
Обърна се и с няколко бързи крачки потъна в очакващата тъмнина.
21
Беше осем без четвърт, когато Смитбак излезе от сградата, огледа авеню „Уест Енд“ и махна с ръка за такси. Една раздрънкала жълта таратайка, която бездействаше в другия край на блока, потегли напред покорно и Смитбак влезе в купето с въздишка на съжаление.
— Четиридесет и четвърта и Седма — каза той. Шофьорът — слаб мъж с матова кожа, черна коса и болезнен вид — промърмори няколко думи на някакъв непознат език и със скърцане на гумите се отдели от бордюра.
Смитбак се облегна назад и се загледа в отминаващите сгради. По принцип още трябваше да си е в леглото, прегърнал жена си, и да спи сладко. Но образът на Хариман, седнал в офиса на редактора с онзи непоносим самодоволен вид, го бе пришпорил да стане рано-рано, за да измъкне още нещо от проклетата история.
Двамата ще делите всяка информация, всяка догадка, беше казал Дейвис. По дяволите! Смитбак знаеше, че Хариман няма намерение да дели с него нищо и по тази причина не се канеше да го прави и той. Беше проверил в офиса, за да е сигурен, че нищо неприятно не се е случило през нощта и едва тогава бе тръгнал. Статията, която беше предал предишната нощ, беше слаба и се налагаше да направи нещо по-добро. Трябваше, дори и ако това означаваше да купи апартамент в сградата, в която бе живял Дюшам. Хрумна му идеята да звънне на някой истински агент по недвижими имоти и да се представи за потенциален купувач.
Шофьорът рязко зави наляво по Седемдесет и втора.
— Хей, гледай къде караш! — кресна Смитбак. — Да не си решил да ме убиеш? — За пръв път попадаше на шофьор, който да е спуснал плексигласовото стъкло, отделящо предната от задната част на кабината. В купето миришеше на чесън, лук и кимион и Смитбак побърза да отвори прозореца си. Както обикновено, проклетото нещо можеше да се спусне само на една трета надолу. Настроението му, което и без това не бе високо, падна още по-ниско.
Сигурно се дължеше и на факта, че бе излязъл от къщи час и половина по-рано. От няколко дни Нора беше в отвратително настроение, почти не спеше и работеше в музея доста след полунощ. Това, както и хладната размяна на любезности между нея и Марго Грийн предишната вечер в „Костите“, му беше дошло в повече. Марго беше стара приятелка и затова се огорчи, че двете с Нора не се разбират. Твърде еднакви са, помисли си той. Опърничави и умни.
Пред него се простираха магистралата Уестсайд и река Хъдсън. Вместо да завие на юг по магистралата и да продължи към центъра на града, шофьорът даде газ и насочи таксито на север.
— Какво става, по дяволите! — изруга Смитбак. — Хей, движиш се в погрешна посока!
В отговор шофьорът наду още повече, игнорирайки клаксоните и премина в най-лявото платно.
По дяволите, английският му е по-лош, отколкото си мислех. Смитбак почука по дебелата плексигласова преграда.
— Движиш се в погрешна посока. Разбра ли? По-греш-на по-со-ка. Казах Четиридесет и четвърта. Отклони се по Деветдесет и пета и обърни.
Шофьорът не отговори. Вместо това продължи да увеличава скоростта, като влизаше и излизаше от лентата и изпреварваше кола след кола. Изходът за Деветдесет и пета се мерна за миг и остана зад гърба им.
Смитбак усети, че устата му пресъхва. Исусе, отвличат ли ме, какво става?! Той се пресегна към ключалката на вратата, но както в повечето таксита, външното копче беше махнато и самото лостче беше заклинено под равнището на прозоречната рамка.