Това го накара да поднови неистовото чукане по плексигласовата преграда.
— Спри колата! — изкрещя той, когато гумите изсвистяха на един завой. — Пусни ме да изляза.
Понеже не получи отговор, Смитбак бръкна в джоба си и измъкна клетъчния си телефон, за да набере 911.
— Откажете се, господин Смитбак — долетя гласът от предната седалка. — В добри ръце сте, уверявам ви.
Смитбак замръзна насред набирането. Познаваше този глас: познаваше го добре. Но той определено не принадлежеше на приличащия на средиземноморец мъж на предната седалка.
— Пендъргаст? — произнесе той невярващо.
Мъжът кимна. Гледаше в огледалото за обратно виждане, изучавайки внимателно колите зад тях.
Страхът се уталожваше — бавно, бавно, — за да се замени от изненада. Пендъргаст, помисли си Смитбак. О, Господи. Защо се чувствам толкова притеснен всеки път, когато налетя на него?
— Значи слуховете не са били верни — каза той.
— За моята смърт? Повече от сигурно.
Смитбак осъзна, че се движеха поне със сто и шейсет километра в час. Колите, край които профучаваха, се мяркаха като неясни, цветни петна.
— Ще ми кажете ли какво става? И защо сте така дегизиран? Приличате на беглец от турски затвор… Надявам се нямате нищо против, че се изразявам така — добави той припряно.
Пендъргаст погледна отново в огледалото.
— Отвеждам ви на безопасно място.
В първия момент той не схвана.
— Отвеждате ме… къде?
— Вие сте белязан. По следите ви е опасен убиец. Заплахата е от такъв характер, че ме накара да взема необичайни мерки.
Смитбак отвори уста да възрази, но спря. Тревога, неверие и удивление се смесиха в еднаква степен в съзнанието му. Изходът за Сто двайсет и пета улица отлетя зад тях с едно мигване на окото.
Смитбак възвърна гласа си.
— По следите ми е опасен убиец? Защо?
— Колкото повече знаете, толкова по-опасно става за вас.
— Откъде знаете, че съм в опасност? Не съм ядосал никого — във всеки случай не и наскоро.
Смитбак погледна неспокойно надясно и си помисли, че за миг зърва къщата на Ривърсайд Драйв 891 — стара, призрачна — да се издига над зеленината на парка Ривърсайд.
Сега колата се движеше толкова бързо, че гумите сякаш не докосваха асфалта. Смитбак се огледа за предпазен колан, но такъв нямаше. Отминаваха колите като малки спирки. Що за дяволски двигател има това нещо?! Той преглътна.
— Нямам намерение да ходя никъде, докато не разбера какво става. Вече съм семеен човек.
— Нора ще е добре. Ще й кажат, че от „Таймс“ са ви изпратили на спешна командировка и че известно време няма да можете да се свързвате с нея. Ще се погрижа лично.
— Добре, а „Таймс“? По средата съм на много важна задача.
— Един доктор ще съобщи в редакцията за внезапно сполетялото ви сериозно заболяване.
— О, не! Няма начин. „Таймс“ е място, където действа законът на джунглата. Въобще не ги интересува дали съм болен или умирам. Губя статията.
— Ще има други.
— Не и като тази. Вижте, господин Пендъргаст, отговорът е… За бога!
Смитбак се хвърли към дръжката на вратата, когато таксито профуча край група коли като пресече три платна, свивайки рязко в последния момент, за да избегне задния край на натоварен с дървени трупи камион, и се върна отново в най-бързата лента. Смитбак сграбчи седалката, онемял от ужас.
Пендъргаст погледна отново в огледалото. Смитбак се извърна — зад тях се движеха четири-пет коли — един черен Мерцедес ту излизаше, ту се прибираше обратно в колоната, следвайки ги неотстъпно.
Смитбак се обърна напред, обзет от нов пристъп на паника. Пред тях една патрулна кола на НПУ бе спряла един микробус и полицаят пишеше акт. Когато прелетяха край тях, ченгето се завъртя невярващо, а после хукна към патрулката.
— За бога, намалете! — задавено произнесе Смитбак, но и да беше го чул, Пендъргаст не реагира.
Пак се извъртя назад. Въпреки ужасната скорост, черният Мерцедес не изоставаше. Нещо повече — застигаше ги. Беше с тъмни стъкла и не можеше да се види кой е шофьорът.
Отпред се мернаха табелките за междущатско шосе 95 и моста „Джордж Вашингтон“.
— Дръжте се здраво, господин Смитбак — надвика Пендъргаст шума на двигателя и свиренето на вятъра.
Смитбак хвана дръжката на вратата и заби крака в гумените подложки на пода. Беше толкова изплашен, че не можеше да мисли.
Трафикът се сгъсти, когато наближиха двулентовия изход; единият поток от коли се насочи към моста и Ню Джърси, а другият — на изток към Бронкс. Пендъргаст намали, като следеше едновременно както движението отпред, така и Мерцедеса в огледалото за обратно виждане. След миг, използвайки една възможност, той пресече всичките четири ленти на платното и мина в най-дясната. Последва писък на спирачки и взрив от гневни клаксони, когато Пендъргаст натисна педала за газта, атакувайки тесния банкет, и изпод гумите им се разхвърчаха дребни камъчета.