— Точно така.
— Да, но „Джоунс“? Хайде сега, това е направо клише.
— Тъкмо затова няма да имате трудности да го запомните… Едуард.
Смитбак мушна портфейла в задния си джоб.
— И колко време ще трае това?
— Не много дълго, надявам се.
— Какво разбирате под „не много дълго“? Ден, два?
Отговор не последва.
— Впрочем, къде, по дяволите, ме водите?
— „Ривър Оукс“.
— „Ривър Оукс“? Веселата ферма за откачени милионери?
— Сега сте затормозеният син на инвестиционен банкер от Уолстрийт, който има нужда от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от грубия свят навън.
— Чакайте, нямам намерение да се регистрирам в приют за душевноболни…
— Ще видите, че „Ривър Оукс“ е достатъчно луксозно място. Ще разполагате с отделна стая, вкусна храна и елегантна обстановка. Околностите са красиви — за съжаление, в момента са погребани под две стъпки сняг. Има минерален извор, библиотека, зала за игри и всякакви мислими удобства. Намира се в едно бивше имение на Вандербилт в Ълстър. Директорът е много състрадателен човек. Ще бъде извънредно внимателен с вас, уверявам ви. И най-важното — тук сте в пълна безопастност от убиеца, който е решил да сложи край на живота ви. Съжалявам, че не мога да ви кажа повече, наистина.
Смитбак въздъхна.
— Този директор… той ще знае всичко за мен, така ли?
— Дадена му е цялата информация, от която би могъл да се нуждае. Ще се грижат добре за вас. Наистина, гарантира ви се специално отношение.
— И никакви мощни лекарства? Никакви усмирителни ризи, шокова терапия?
Пендъргаст се усмихна леко.
— Нищо такова, повярвайте ми. Ще ви гледат като писано яйце. Един час дневно за консултации, това е всичко. Директорът е напълно информиран, при него са всичките необходими документи.
В първия момент Смитбак не каза нищо.
— Вкусна храна, казвате?
— Колкото пожелаете.
Той се размърда на седалката:
— Ами Нора? Ще се тревожи за мен.
— Както споменах, ще я осведомят, че сте изпратен със специална задача за „Таймс“. При цялата работа, с която е натоварена по откриването на изложбата, едва ли изобщо има време да мисли за вас.
— Ако онези са по петите ми, значи тя е в опасност! Трябва да съм при нея и да я пазя.
— Мога да ви кажа, че в момента Нора не е застрашена в никаква степен. Но ще бъде в опасност, ако вие останете близо до нея. Защото вие сте мишената. Изолирането ви е в неин интерес точно толкова, колкото във ваш. Колкото по-надалече сте, толкова в по-голяма безопасност ще е тя.
Смитбак изпъшка.
— Това ще е направо катастрофа за кариерата ми.
— Кариерата ви много повече ще пострада от ненавременната ви смърт.
Смитбак почувства подутината на портфейла в джоба си. Едуард Мърдхауз Джоунс.
— Съжалявам, но това изобщо не ми харесва.
— Харесва ви или не, спасявам живота ви.
Смитбак не отговори.
— Наясно ли сме с това, господин Смитбак?
— Да — каза той, пронизан от ужасно чувство.
22
Нора Кели се опита да игнорира глъчката от изложбената зала и да съсредоточи вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Настрана беше извадила предметите, които щяха да бъдат подредени — скелет от пластелин заедно с комплект погребални предмети: безценни изделия от злато, нефрит, цветна керамика, кости и гравирани черупки. От другата страна на обширния сандък беше изправила фотография на действителна гробница — снимката беше направена минути след удивителното откритие. Представляваше погребение от девети век на маянската принцеса Чак Ксел и задължението на Нора бе да го пресъздаде във всички подробности за изложението „Свещени образи“.
Докато размишляваше върху работата си, чу зад гърба си тежкото дишане на един от охранителите, ядосан че е бил изтеглен от обичайното си дежурство в спокойната зала с крайморски птици и набутан в бръмчащия кошер, където кипеше трескава работа, в самия център на „Свещени образи“. Тя го чу да тътри огромното си туловище и да пъшка театрално, сякаш я подканяше да побърза.
Но Нора не би позволила да я припират. Това бяха едни от най-важните експонати в цялата изложба. Подреждането на артефактите бе изключително деликатна работа и изискваше свръхвнимание и търпение. Тя отново се опита да игнорира ръмженето от бормашините и воя на трионите, подвикванията и разговорите между работниците, бясното влизане и излизане на куратори, дизайнери и асистенти. А като връх на всичко, заради обновяването на музейната охранителна система, трябваше да зарязват работата си и да излизат отново и отново, докато сензорите бъдат инсталирани и софтуерът — изпробван. Беше пълна лудница.