4
Тъкмо миризмата на мястото бе онова, което я увери, че наистина е в музея: онази смесица от нафталин, прах, стар лак и дъх на гниене. Тя тръгна по големия коридор на петия етаж, отмина дъбовите врати на офисите, всяка с името на куратора в поръбената с черен кант златна табелка Беше изненадана колко малко нови имена вижда. Много неща се бяха променили за шест години, но тук, в музея, времето изглежда течеше различно.
Беше се притеснявала — повече, отколкото бе готова да признае — как ще се чувства тук няколко години след най-плашещото преживяване в живота си. Всъщност, точно това притеснение бе забавило решението й да се върне. Но трябваше да признае, че след първите няколко дни на вълнения, от стария ужас се усещаше съвсем малко. Кошмарите й, неясното чувство за уязвимост бяха избледнели с годините. Старите събития, лошото, сега бяха история. А музеят беше все още едно чудесно, старо здание, готически замък, пълен с удивителни, ексцентрични хора и странни, очарователни експонати. Най-богатата трилобитна колекция в света. „Сърцето на Луцифер“, най-ценният диамант, открит някога; „Кривият зъб“, най-големите и най-добре запазени вкаменелости на тиранозавър-рекс, познати до този момент.
Въпреки това, тя гледаше да не слиза до подземията на музея. И не мързелът я караше да ограничи броя на нощите, в които бе оставала след края на работното време.
Спомни си деня, когато бе минала по този величествен коридор за първи път като докторантка без никакъв авторитет. Докторантите се намираха толкова ниско върху тотемния стълб на музея, че очевидно не заслужаваха дори презрение — направо бяха невидими. Не че се бе засегнала: това беше ритуал, през който всеки трябваше да премине. По онова време тя бе никой — „ей, ти“, или в най-добрия случай — „госпожице“.
Как се променят нещата. Сега тя беше „доктор“, понякога дори „професор“ и името й се появяваше в печата, съпроводено от цяла върволица титли след него. Последната — едва от три седмици: Главен редактор на сп. „Музеология“. Винаги си беше казвала, че титлите не означават нищо, но беше изненадана колко много я ласкаят, след като ги придоби. Професор… това звучеше толкова приятно, особено от устата на онези свадливи стари куратори, които преди десет години нямаше да й отговорят, ако ги бе попитала колко е часът. А сега се отбиваха, за да я питат за мнението й, или я затрупваха с монографиите си. Точно тази сутрин не друг, а самият шеф на антропологията и неин пряк началник, Хюго Менцес, любезно се бе поинтересувал от предмета на организираното от нея предварително обсъждане по случай предстоящата среща на Обществото на американските антрополози.
Да. Наистина доста освежаваща промяна.
Кабинетът на директора се намираше в дъното на коридора, едно от най-желаните места. Тя се спря пред голямата дъбова врата, потъмняла с патината на цял век. Вдигна ръка, но почувства нервност и я отпусна. Пое си дълбоко дъх. Радваше се, че е отново в музея, но продължаваше да се пита дали назряващият спор, в който бе на път да се забърка, не е сериозна грешка. Напомни си, че тези противоречия са й наложени отвън и че като редактор на „Музеология“ е длъжна да заеме позиция. Ако не го направеше, щеше незабавно да загуби доверието към себе си като арбитър на етиката и на свободата на словото. Още по-лошо — тя самата нямаше да може да се понася.
Ръката й уверено почука един, два, три пъти. Всяко почукване бе по-силно от предишното.
За момент настъпи тишина. След това на вратата застана мисис Сърд, сухата и енергична секретарка на директора на музея. Острите й сини очи я измериха строго, преди да й направи място.
— Д-р Грийн? Д-р Колъпи ви очаква Можете направо да влизате.
Марго пристъпи към вътрешната врата, която изглеждаше още по-внушителна и масивна от първата, стисна ледено-студената месингова топка и я завъртя решително.
Там, иззад огромното, обшито с кожа бюро от 19-ти век, под картината „Водопадът Виктория“ на Дьо Клефис седеше Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей. Той се изправи пъргаво, усмивка озари красивото му лице. Беше облечен в мрачен сив костюм със старомодна кройка. Снежнобелият колосан нагръдник се освежаваше единствено от яркочервена копринена папийонка.
— А, Марго, колко мило, че дойде. Заповядай, седни. Колко мило, че дойде. Бележката, която бе получила, звучеше по-скоро като призовка, отколкото като покана.
Колъпи заобиколи бюрото си и посочи луксозно кожено кресло, което беше част от гарнитурата, наредена пред камина от розов мрамор. Марго седна, последвана от Колъпи, който зае мястото срещу нея.