Зайда докосна устни с пръстите на дясната си ръка.
— Договорихме се, в името на Светлината.
Елейн примига. Ужасно: явно в очите на Надзорницата на вълните току що бяха сключили нова сделка. Оскъдният й опит с Ата-ан Миере гласеше, че трябва да се радваш, ако те оставят да си идеш по долна риза. Е, този път щеше да е по-различно. Например какво щяха да спечелят Сестрите от това? В една сделка трябва все пак да има две страни. Зайда се подсмихна все едно, че знаеше какво си мисли Елейн и то я развеселява. Това, че една от вратите отново се отвори, дойде почти като облекчение — даде й повод да се извърне от жената на Морския народ.
Рийни Харфор се вмъкна в стаята почтително, но не и раболепно, със сдържан реверанс, както се полага на Върховния трон на могъщ Дом пред кралицата. Но пък и всеки Върховен трон, струващ поне колкото щипка сол, бе достатъчно благоразумен да се отнася с уважение към първата дама сред дворцовата прислуга. Сивата й коса бе прибрана като корона над главата й и върху червено-бялата си рокля беше навлякла жакет с главата на Белия лъв на Андор, извезана над огромния й бюст. Рийни не бе заявила предпочитанието си коя да седне на трона, но бе облякла официалните одежди още в деня на пристигането на Елейн все едно, че кралицата вече е тук. Кръглото й лице за миг се вкочани, като видя жените от Ата-ан Миере, които я бяха подминали, но това бе всичко, с което ги удостои. Засега. Скоро щяха да научат какво значи да предизвикат неприязънта на Първата слугиня.
— Мазрим Таим най-после пристигна, милейди. — Рийни го произнесе така, че да прозвучи почти като „кралице“. — Да му кажа ли да изчака?
„Не се е разбързал!“ — каза си наум Елейн. Извикала го бе преди два дни!
— Да, госпожо Харфор. Дайте му вино. И го уведомете, че ще го приема веднага щом…
Таим нахлу в стаята, сякаш палатът бе негов. Нямаше нужда да го представят. По ръкавите на черната му куртка от лактите до маншетите се виеха синьо-златни дракони, в подобие на драконите по ръцете на Ранд. Макар тя да подозираше, че това сравнение едва ли ще му допадне. Беше висок почти колкото Ранд, с клюнест нос и проницателни тъмни очи, излъчваше сила и стъпваше с вдъхващата смъртен страх гъвкавост на Стражник, но след него сякаш прииждаха сенки — все едно че половината лампи в стаята загаснаха. Не същински сенки, но някакво внушение за неизбежно зло, така ясно доловимо, че сякаш поглъщаше светлината.
Последваха го двама облечени в черно мъже — плешив тип с дълга проскубана брада и воднистосини очи и един по-млад, тънък като змия и тъмнокос, със зъбатата надменност, присъща на младежите преди опитът да ги вразуми. И двамата носеха на високите си яки знаците на сребърния Меч и червения емайлиран Дракон. Никой от тримата обаче не носеше меч на бедрото си. Мечове не им трябваха. Изведнъж дневната сякаш се смали и стана някак много претъпкано.
Елейн инстинктивно прегърна сайдар и посегна да се свърже. Мерилил закръжи небрежно; странно, но и Ренайле направи същото. Бърз поглед към Ветроловката потуши изненадата й. С посивяло лице, Ренайле стисна камата, затъкната в пояса й, толкова силно, че Елейн усети болката в кокалчетата й през връзката. Достатъчно бе престояла в Кемлин, за да е наясно какво представлява един ашаман.
Мъжете усетиха, разбира се, че някой прегърна сайдар, въпреки че не можеха да видят сиянието, обкръжило трите жени. Плешивият изсумтя, а стройният младеж стисна юмруци. Изгледаха ги с гняв. И със сигурност бяха докопали сайдин. Елейн взе да съжалява, че се е поддала на рефлекса, но нямаше да пусне Извора. Не и сега. Таим излъчваше гибел, както огънят излъчва зной. Тя привлече надълбоко през връзката до точката, откъдето неописуемото усещане за живот се превръщаше в остри, предупредително боцкащи трънчета. Дори те носеха… безмерна радост. С толкова много от Силата в себе си можеше да срине целия палат, но се зачуди дали ще е достатъчно, за да надвие Таим и другите двама. Страшно съжали, че не разполага с един от трите ангреала, които бяха намерили в Ебу Дар, заключени засега надлежно с останалите неща от склада, докато й остане време да поднови проучванията си.
Таим поклати презрително глава и по устните му пробяга нещо като усмивка.
— Отваряйте си очите. — Гласът му беше спокоен, но твърд. — Тук има две Айез Седай. Нима ви е страх от две Айез Седай? Освен това не искате да подплашите бъдещата кралица на Андор, нали? — Спътниците му видимо се отпуснаха и се опитаха да наподобят безподобно властната му самоувереност.