Рийни нищичко не разбираше от сайдар, както и от сайдин. Гледаше навъсено тримата още щом влязоха. Ашаман или не, тя очакваше от хората да се държат прилично. Измърмори нещо почти под нос. Почти, но не съвсем. Думичките „нахални плъхове“ се чуха съвсем ясно.
Първата слугиня се изчерви щом осъзна, че всички в стаята са я чули, и Елейн получи възможност да види поне веднъж Рийни Харфор смутена. Жената обаче моментално се овладя и заяви с елегантност и достолепие, на които можеше да завиди всяка владетелка:
— Простете, милейди Елейн, но ми казаха, че складовете са нападнати от плъхове. Твърде необичайно за това време на годината, и толкова много. Ако ме извините, трябва да ида да проверя дали са поставили капаните и отровите, както се разпоредих.
— Остани — отвърна спокойно Елейн. Спокойно. — С паразитите ще се оправяме, като му дойде времето. — Две Айез Седай. Не беше разбрал, че Ренайле може да прелива, и бе натъртил на „две“. Дали само три жени можеха да имат някакво предимство? Или трябваха повече? Явно Ашаман знаеха, че имат някакво предимство над жени по-малко от кръга на тринадесетте. Ще влизат при нея, без дори да кажат „с ваше позволение“, така ли? — Можеш да изведеш тези хора, когато свърша с тях. — Спътниците на Таим се навъсиха, но той само пак й се усмихна с една от своите полуусмивки. Сечеше му умът колкото да съобрази, че има предвид него, когато спомена за паразити. Светлина! Ранд сигурно бе имал нужда от този човек, но защо трябваше да го държи още, и то на толкова висок пост? Какво пък, тук постът му нямаше никакво значение.
Без да бърза, тя седна в креслото си и се захвана придирчиво да си оправя полите. Мъжете трябваше да заобиколят и да застанат пред нея като молители или да й говорят отстрани, след като тя отказваше да ги погледне. За миг си помисли дали да не прехвърли контрола над малкия кръг. Ашаман със сигурност щяха да насочат вниманието си към нея. Ренайле обаче все още изглеждаше пепелява, гневът и страхът се боричкаха в душата й. Като нищо щеше да ги удари, щом свръзката се озовеше в нея. Мерилил също изпитваше известен страх, едва сдържан и примесен с едно доста… настръхнало… усещане, което впрочем си личеше по опулените й очи и полуразтворените устни. Светлината само знаеше какво пък тя можеше да направи със свръзката.
Диелин изшумоля с полите си и застана до стола на Елейн, сякаш се канеше да я защити от ашаманите. Каквото и да таеше Върховният трон на Таравин, лицето й бе сурово и безстрашно. Без да губят време, другите жени се подготвиха колкото може по-добре. Зайда стоеше съвсем кротко до калейдоскопа и полагаше огромно усилие да изглежда незначителна и безопасна, но криеше ръце зад гърба си и камата й в пояса я нямаше. Биргит беше облегнала най-небрежно лявата си ръка на камината, но канията на ножа на колана й беше празна и ако се съдеше по лявата й ръка, притисната на хълбока й, беше готова да замахне отдолу. Връзката с нея донесе… съсредоточеност. Като заредена стрела, опряна до бузата и готова да полети.
Елейн не направи усилие да надникне зад Диелин към тримата.
— Първо, твърде много се забавихте на поканата ми, господин Таим, а след това се явявате съвсем внезапно. — Светлина, дали все пак държеше сайдин? Имаше и други начини освен засланянето една жена да се справи с преливащ мъж, но беше трудно, рисковано, а тя ги познаваше повече на теория.
Той наистина се изправи пред нея, но съвсем не приличаше на молител. Мазрим Таим знаеше кой е и знаеше цената си, макар че явно се поставяше по-високо и от небето. Мълнията, блеснала в прозорците, освети странно лицето му. Много жени щяха да изпитат пред него благоговеен трепет, дори без пищното му облекло и зловещата му титла. Тя обаче — не. Никога!
Таим потърка замислено брадичка.
— Доколкото разбирам, свалили сте Пряпорците на Дракона в цял Кемлин, госпожо Елейн. — В дълбокия му глас се долавяше насмешка, макар и не в очите му! Диелин гневно изсъска при това принизяване на Елейн, но той я пренебрегна. — Салдейците, чувам, са се оттеглили при легиона в стана на Дракона, а скоро и последните айилци също ще са в становете извън града. Какво ще каже той, когато го разбере? — Нямаше капка съмнение кой е „той“. — И след като ви е пратил дар при това. От юга. По-късно ще трябва да ви го поднеса.
— Ще съюзя Андор с Преродения Дракон, като му дойде времето — хладно отвърна тя, — но Андор не е завладяна провинция, не е негов, нито на никой друг. — Насили се ръцете й да останат спокойно отпуснати на облегалките на стола. Светлина, да уговори айилците и салдейците да напуснат бе най-голямото й постижение до този момент, и въпреки пламналата след оттеглянето им престъпност беше наложително! — Във всеки случай, господин Таим, не е ваша работа да ми вменявате какво трябва и какво не трябва да правя. Ако Ранд възрази, ще се оправям с него! — Таим повдигна вежда и странно дяволитата усмивчица пак се появи на устните му.