Циндейн забави, щом видя жената, стояща сред дърветата на стотина крачки от нея — висока руса жена, която само я гледаше как приближава. Усещането за вихрещите се наоколо битки със Силата я тревожеше и в същото време й вдъхваше надежда. Жената отпред носеше най-обикновени вълнени дрехи, но съвсем нелепо се беше накичила със скъпоценности като някоя знатна лейди. Със сайдар в себе си, Циндейн дори и отдалече виждаше тънките бръчици около очите й. Значи не беше някоя от онези, които се наричаха Айез Седай. Но тогава коя? И защо стоеше там неподвижно, сякаш се канеше да прегради пътя на Циндейн? Всъщност това нямаше значение. Едно преливане сега щеше да я издаде, но нямаше защо да бърза. Ключът все така светеше като маяк със Силата. Луз Терин все още беше жив. Колкото и свирепо да я гледаха очите на тази жена, един нож щеше да стигне, ако наистина си въобразеше, че може да я спре. И само за да не би да се окаже от така наречените „дивачки“, Циндейн й приготви малко подаръче, извърната паяжина, която нямаше да усети преди да е станало късно.
Изведнъж около жената се появи светлината на сайдар, но готовата вече огнена топка полетя от ръката на Циндейн — толкова малка, че да не я засекат, надяваше се, но достатъчна да прогори дупка през тази жена, която…
Тъкмо когато стигна до нея, почти толкова близо, че да й опърли дрехите, паяжината от Огън се разпреде. Жената не бе направила нищо; сплитът просто се разпадна! Циндейн никога не беше чувала за тер-ангреал, който разприда мрежа, но трябваше да е това.
После жената отвърна на удара и тя трябваше да понесе втория си шок. Беше по-силна от самата нея преди да я пленят аелфините и еелфините! Невъзможно. Никоя жена не можеше да е по-силна. Сигурно имаше и ангреал. Шокът продължи само до мига преди да пререже сплитовете на жената; Не знаеше да ги извръща. Това вероятно беше предимството й. Щеше да види смъртта на Луз Терин! По-високата от нея жена се сгърчи, щом краищата на прерязаните й сплитове я шибнаха от двете страни, но още докато наместваше крака, претърпяла удара, преля отново. Циндейн изръмжа и отвърна, а земята под краката й се надигна. Щеше да види смъртта му! Щеше!
Най-високата част на билото не беше много близо до ключа за достъп, но въпреки това ключът сияеше толкова ярко в главата на Могедиен, че тя жадуваше да отпие макар и глътка само от този необятен прилив на сайдар. Да удържа толкова много, да удържи макар една хилядна от толкова много, щеше да е чист екстаз. Жадуваше, но не можеше да пристъпи повече от тази позиция сред дърветата. Само заплахата от ръцете на Моридин, галещи нейната кур’сувра, я бе принудила изобщо да Отпътува и тя се беше позабавила, молейки се дано всичко да е приключило, преди да се насили да го направи. Винаги беше действала тайно, но още с пристигането си трябваше да избяга от една атака, а по най-различни, пръснати нашироко из гората места бляскаха под обедното слънце и бушуваха мълнии и огньове, изпредени от сайдар, и други, предизвикани сигурно от сайдин. Черен дим се вдигаше на гъсти валма от запалените дървета и тътенът на несекващи взривове кънтеше във въздуха.
Кой се сражаваше, кой беше жив все още и кой умираше — всички тези неща й бяха безразлични. Освен че щеше да е приятно, ако загинеше Циндейн или Грендал, или и двете. Могедиен обаче — не; нямаше да се пъха тя посред битката. И сякаш не стигаше това, но ей там, зад сияещия ключ, се заиздига огромен плосък черен купол, сякаш самата нощ се бе превърнала в камък. Тя трепна, щом по тъмната повърхност пробяга вълна и куполът видимо нарасна. Лудост бе да се приближиш повече до такова нещо, каквото и да беше. Моридин нямаше как да разбере какво е правила тук.
Тя се отдръпна по-надалече от сияещия ключ и от странния купол и седна да прави това, което беше правила толкова често в миналото. Да гледа скрита в сенките и да оцелява.
Ранд крещеше. Беше сигурен, че крещи, че Луз Терин крещи, но сред този грохот не можеше да чуе нито един от двата гласа. Мръсният океан на покварата се изливаше през него с див вой. Блъскаха да го прекършат приливните вълни на злото. Раздираха го побеснели вихри мръсотия. Единственото, заради което знаеше, че все още държи Силата, беше покварата. Сайдин можеше да се отклони, да лумне, да го убие, а той така и нямаше да го разбере. Гнусният порой надмогваше всичко останало и той с последни сили се удържаше да не бъде пометен. Само това беше важното сега. Трябваше да издържи!
— Какво можеш да ми кажеш, Мин? — Въпреки умората, Кацуан се държеше на крака. Удържането на този щит почти цял ден можеше да умори всеки.
От доста време не беше имало атака и всъщност като че ли продължаваха да преливат безспирно само Нинив и момчето. Елза крачеше в безкраен кръг по билото на хълма, все още свързана с Джаар и Мерайз, но засега нямаше какво друго да прави, освен да оглежда околните хълмове. Джаар седеше на един камък и Каландор смътно проблясваше в ръцете, му. Мерайз седеше на земята до него, опряла глава на коленете му, и той я галеше по косата.