Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия
Роман-гротеска в седем невероятни приключения
Приключение първо
Кой дигна завесата така прибързано?
Стаята гледаше в широка градина. Слънчевите лъчи течаха през разтворения прозорец и хвърляха игриви петна по стените. Бръмчеха пчели във въздуха, по клоните на разлистените дървета чуруликаха весело птички. Беше топла пролетна сутрин.
В тоя ведър час, когато скритите в земята семена се разпукваха за живот и около всяко камъче тичаха пъргави мравки, когато пътните врати на къщите започваха да скърцат и улиците ставаха все по-многолюдни — нашият герой показа носа си изпод вишневия юрган, разтвори за миг едното си око и после пак го затвори. Като полежа известно време така, без да диша дори, той разтърси леглото си с един неочакван ритник, отметна юргана и се изправи на нозете си. С една дума събуди се тъй, както се събужда човек, който си спомня, че е трябвало да стане по-рано, защото го чака работа.
Нека последваме сега примера на Виктор Юго и да оставим нашия герой да се измие, да се облече и да закуси, а до това време да седнем пред голямата писмена маса в стаята му и да видим какво има по нея. Ние няма да пипаме нищо, няма да ровим из чекмеджетата, както правят любопитните гости. Ще хвърлим само бегъл поглед отгоре и в краен случай можем да попрелистим съвсем невинно дебелия Ларусов речник — да кажем, на буквата Б, — отдето ще научим някои полезни подробности за Бастилията, за Буда, за морския курорт Биариц, или за бащата на бертолетовата сол — Клод Луи Бертоле. Иначе би било твърде неприлично, ако още в самото начало на нашия роман се нахвърлим върху един човек по долни дрехи и започнем да го описваме: той беше такъв и такъв. Пази боже! Та тоя човек е главно действуващо лице на романа и заслужава да бъде разгледан в неговия завършен тоалет.
Най-напред ще се спрем на тънката позлатена рамчица върху масата, зад чието стъкло се усмихваше бромовият портрет на младо момиче с дълги очи и малко полуотворени уста. Такива портрети е виждал всеки зад витрините на фотографските ателиета, ала такива очи имаше само едно-едничко момиче на земята и неговият образ грееше сега в слънчевата мъгла на стаята, затворен в рамчица като цвете в хербарна папка. До портрета на незнайното момиче, което живееше може би в същата къща, а може би и на другия край на света, лежаха разхвърляни книги: стихотворни сбирки, романи, речници и най-сетне — някакъв наръчник върху словесното изкуство. По-нататък, до разтворената кутия с цигари, стоеше озъбено гипсово черепче, в което имаше късче гума, няколко карфици и една унищожена пощенска марка. Ето и мастилницата — тежка, стъклена, с две кълбовидни чашки. В едната чашка искреше със зелен металически блясък виолетово мастило, другата беше празна и на дъното й се търкаляше една изсъхнала муха, която бе умряла навярно през миналото лято, тъй като сезонът на мухите не беше още настъпил. Под самата мастилница, точно в средата на масата, стояха грижливо нарязани и наредени една върху друга тесни хартийки, на най-горната от които бяха написани с равен и хубав почерк думите:
Валериан Пламенов. Заради това име заслужаваше човек да се бори ожесточено срещу хотентотските звукосъчетания на думи, като Иван Драганов, Стоян Тодоров или Христо Георгиев — имена, които се срещат над входа на всяка обущарница, плискани равнодушно от дъжда като стари ръждясали кутии от консерви. Валериан Пламенов — какъв светъл символ на духовен аристократизъм, каква неизмерима бездна от никога неповторима индивидуалност! Благословен да бъде вовеки кръстникът, който потапя в светия купел детето с такова име! Ако нашите родители някога бяха по-умни, ние нямаше да тичаме днес от къща на къща по разни именни дни и да стискаме ръцете на тия нещастни люде, които се усмихват гузно, с изпънати вратове над колосаните си яки, и ни дават по едно шоколадено бонбонче, без да подозират горчивата истина, че те са безлични подобия на хилядите свои съименници, досадни аптекарски шишета, наредени едно до друго върху някаква безкрайна лавица. Кажете, можете ли да си представите един бележит човек с име Гунчо или с презиме Вариклечков? Дори да има нещо изключително у такъв човек, неговото име ще го погуби, ще го хапе непрекъснато като конска муха, ще го затъпява ден след ден, докато най-сетне го обезличи съвсем и го превърне в най-обикновен и посредствен човечец, който си отваря магазин за железария или пък почва да се явява като платен свидетел при нотариусите, да се кълне за пет лева и да лъже за една цигара. Да, страшна напаст е грозното и нищо неговорещо име. Наистина малко неделикатно е от наша страна, че излизаме извън рамките на общоприетото благоприличие, защото и твоето име, читателю, може да не е, както се казва, за пред хора. Ала нали ние тъкмо затова пишем роман, за да ти бъдем полезни поне с един малък съвет? Ако ти, любезни читателю, си недоволен от твоето натрапено име, откажи се веднага от него чрез държавния вестник и го замени с някой блестящ псевдоним, който ще ти отключи вратата на щастието и ще те поведе победоносно през живота.