— За какво в същност идвате толкова често тук и ни отнемате времето? — избухна веднъж един дебел началник на отделение, от чийто нос стърчаха толкова много косми, та човек неволно изпадаше в непростимото заблуждение, че в носа му се крие някаква бръснарска четка.
— Аз… аз идвам… във връзка с молбата, която подадох до господина министъра — преглътна побледнял от смущение Валериан Пламенов.
— Каква молба? За какво се отнася тая молба?
— Как да ви кажа… случаят е малко по-особен… За едно откраднато сърце.
— Какво сърце? Златно? Сребърно?
— Не, моето собствено сърце.
Дебелият началник на отделение разтвори широко уста, изгледа просителя от главата до петите, после посегна с треперяща ръка към електрическия звънец на масата и го натисна с всичка сила. Когато вратата се отвори и на прага застана един от разсилните, началникът скочи от стола си и се развика като обезумял:
— Изведи веднага тоя човек навън!
— Ама как… защо? — мъчеше се да възрази Валериан Пламенов.
— Изведи веднага тоя човек навън! — крещеше началникът и цялото му тяло се тресеше от страх.
В коридора Валериан Пламенов се опита да се изскубне от коравите лапи на разсилния, ала в помощ на последния се явиха още двама стражари и той се намери мигом на тротоара с раздърпана вратовръзка и с кривната над ухото шапка.
От тоя ден нататък в душата на злочестия поет настъпи прелом. Той започна да се люшка в тревожна съмнение, че сърцето му е изгубено завинаги. Наистина неговата просба не беше минала още през ония задънни пътечки на каналния ред, където стават истински чудеса и надеждите се сбъдват. Но кой би се осмелил да твърди с положителност, че дори в последния момент, когато всичко можеше да се счита за пропаднало, заявлението нямаше да изскочи внезапно от някоя прашна папка, да изхвръкне през някой отворен прозорец на министерството и напук на всички наши бюрократични порядки, да предприеме на своя глава разследването на собствения си случай, като направи лично интерпелация в Народното събрание? Та то имаше всичкото законно основание да стори това не само защото криеше в себе си подробности около една скандална и незапомнена в криминалната история на човечеството кражба, но защото носеше с достойнство на гърдите си и спасителния знак на неизбежния входящ номер, и червения орден на една трилевова гербова марка.
Ала нашият герой не можеше да разсъждава с необходимото за случая хладнокръвие и тъкмо затова отчаянието му достигна до оня предел, когато в мозъка започва да зрее съвсем естествено мисълта за самоубийство. Какво го чакаше в тъмната далечина на бъдещето? Слънчевият мираж на изкуството гаснеше всяка минута пред очите му и той потъваше все по-дълбоко в бездънния кален водовъртеж на живота, преобразен, безпомощен и безличен — една восъчна кукла, която трепереше върху подиума на някакъв страшен паноптикум. Около него шумяха и тичаха странни люде, които копаеха земята и ръфаха с озверени лица нейните златни плодове, мяркаха се гениални фокусници, които късаха крилете на комарите и ставаха милионери — които търгуваха с цветя и с погребални ковчези и превръщаха дори и камъните в пари. Само той едничък стърчеше безпомощен и съвсем излишен в тоя свят на борсови спекулации, на мошенически сделки и на бясна жажда за парливи и остри наслади. Не, той трябваше да свърши час по-скоро със себе си.
Беше тиха привечер. Слънцето гаснеше на запад и бързите облаци летяха като хвъркати чудовища над далечния небесен пожар. Валериан Пламенов седеше пред писмената си маса. В ръцете му се чернееше малък бровингов револвер, очите му гледаха тъпо и разсеяно. На тая нелепа комедия трябваше да се тури най-сетне край.
Тогава вратата на стаята му се отвори и вътре влезе непознат човек на неопределена възраст — висок, сух, с изсечено сякаш от червен восък лице, в груб спортен костюм, с каскет на главата и с къса лула в устата.
Непознатият се приближи спокойно до самоубиеца и му подаде малка визитна картичка:
Докато Валериан Пламенов се мъчеше да се опомни, изненадан от това неочаквано посещение, тайнственият гост измъкна незабелязано револвера от ръката му и като го пъхна в джоба си, рече на развален руски език:
— Дорогой сър, ето въпрос жизни и смерти, я понимаю. Вот уже четири вечеров я наблюдаю за вами, и, вы не бросили на захождящее солнце ни единаго взгляда! А веди вы поет. Кажется, вы потеряли свое сърце, неправда ли?
— Но кой сте вие? Какво искате? — попита Валериан Пламенов и се вгледа вторачено в непознатия чудак.