Така значи, това е то — Париж, Камарата, Площадът на съгласието, до които се отива с тоя стар, раздрънкан трамвай… Хе, хе — а как се фантазира за тия неща отдалеч! Трамваят остава назад и вдясно се открива реката, букинистите и отвъд тях — посивялата грамада на Нотр Дам.
След десетина минути в бюрото на хотела директорът държи в ръка паспорта на новия гост, кланя се и повтаря:
— M-r Plamenoff — oui, oui, monsieur! Nous sommes avertis! On vous attendait! Ho мистър Бляк вчера замина. Вашият апартамент е готов. Oui, oui, monsieur!
Един асансьор отнася m-r Пламенов с куфарчето и пардесюто на третия етаж, в неговия апартамент от стая, кабинет и баня.
А след един час Пламенов, с колата на хотела, пристига в банка „Хароу и Ко“ и тегли с чек първите пет хиляди франка по откритата си сметка. Когато големите морави банкноти влизат в портфейла му, Валериан Пламенов отведнъж усеща прилив на сила, самоувереност и смелост. Той изправя приведената си снага и в очите му блясват пламъчета. Той вече не смотолевя думи, а високо и натъртено казва на шофьора да се връщат в хотела. Той окончателно уверява себе си, че знае и езика, и нравите на тоя живот тъй добре, както туземците. Нима той не е чел целия Мопасан и Пруст в оригинал? Нима не бе превел антология френски стихове и нима на неговите собствени стихове не стоеше тук-там мото от Рембо и Валери?… А сега напред! Той трябваше и външно да се приобщи към тая чужда култура. И най-първо, разбира се — тоалетът. След това ще се гмурнем в Париж!
Вечерта в хотела пристигат на името на господин В. Пламенов няколко грамадни пакета от къщата за мъжко облекло, съдържащи великолепен английски костюм, смокинг, пардесю и всичко друго, необходимо за един клиент на Отел де-з-Америкен. А на нощната масичка лежат две карти о Сервис Отокар: Paris en troi jours и Paris-nuit.
Облечен в копринена пижама, пъстра като паунова опашка, избръснат, подстриган, изкъпан и маникюиран, Валериан Пламенов угасва лампичката с футуристичен абажур, усмихва се и заспива дълбок, без сънища сън, под глухия тътнеж на нощния град.
3 часът следобед. Градът се топи под огнения дъжд на едно обезумяло слънце. Грамадните домове — със спуснати клепачи на своите щори, пъшкат изнемощели. Старите платани, прашни и посърнали, разливат върху тротоарите сини сенки. Далечината искри като разтрошено стъкло. Сегиз-тогиз, като лениви зелени буболечки, пропълзяват автобуси, изревават уморено на завоя и изчезват. Мирише на асфалт и бензин.
В тоя час, когато по безлюдните булеварди тече само горещото дихание на напечените здания, когато под пъстрите тенти на кафенетата редките посетители бършат потни лица и смучат със сламки цитронада с парчета лед вътре, когато малките мидинетки, в прозрачни парцалчета, под които се чертаят крехките стебла на телата им, с кутия в едната ръка и кутия сладолед в другата, бързат към хладилните дупки на метрото, в тоя същи час един блестящ син автокар на Сервис Отокар дьо Пари се носи по Авеню дьо л’Опера към Порт-Роял, и после към другия бряг на Сена.
Седнали в удобните кожени кресла на автокара и наредени като цветни friandises в бонбониера от Феликс Потен, тридесет души шествуват безмълвно из улиците и площадите на Париж. Един стегнат, бръснат господин с галонира — фуражка, изправен до шофьора, но с лице към пътуващите, държи голяма картонена тръба в ръка и от време на време сред грохота на кръстовищата един гъст глас, излизащ като от говорител, обяснява:
„Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Вижте тука тоя исторически паметник…“
Тогава, като по команда, главите се извръщат, лорнети и бинокли се насочват нататък, чуват се възклицания:
„О, yes!… Colossal… О, ja!…“
Това са мъчениците на туризма, на „сухия режим“, на пътните приключения, на манията за колекционерски и на любителски снимки. Те са пропътували стотици хиляди километри по сухо, преплували са океани, за да стигнат тук, препасани с бинокли, с кодаци, бедекери в ръце, със стило във външния джоб на пътния костюм и с кочан Traveleer Chec във вътрешния. А тука всевъзможните compagnies са им приготвили богат избор на променади, атракциони и мистерии: за най-заетите — „Париж в три дни“, за по-свободните — „Париж в 7 дни“. Вечер, безшумни автокари — „Париж нощем“, ги отнасят към потайните ъгълчета на потайния град, дето хиляда и едно питиета ги потопяват в един изгубен за страната на въздържанието рай, дето в подземни вертепи апаши с каскети и жени с червени кърпи на шията се мушат всяка нощ истински — o’yes! — с криви ножове, под звуците на луда хармоника и пронизителни изсвирвания с пръсти.