Те ще се разхождат така — безропотни жертви на „Томас Кук и син“ — със замръзнала, усмихната гримаса на полуидиоти и ще отнесат в кожените си куфари сувенири от Айфел, гипсови химери, голи фаянсови хубавици от „Фоли Бержер“ и пудри „Убиган“, като автентични доказателства за това поломничество, през което са опознали напълно и Франция и французите, и Париж и парижаните — o’yes!, o’yes!…
Но ние се увлякохме в това странично отстъпление и съвсем забравихме за същината на нашето повествование. Нека прочие оставим приключенията на тия добри хора за плячка на романистите отвъд океана и да побързаме при нашия герой.
Ето го, седнал в десния ъгъл на втория ред от грамадния автокар, който в тая минута завива по Авеню Виктория към Площада на Отел дьо Вил. Първият ред на колата е зает от един млад методистки пастор и от две съпружески двойки от Кентъки, които празнуват с пътешествие в стария свят своята сребърна сватба. До Валериан Пламенов седи една дребна мис, окичена с бисери, която развежда своя двадесетгодишен син Джими — розов като прасенце и едър като боксьор, който се смее и ломоти през зъби на съседките си отляво, две машинописки от жамбонния тръст в Чикаго, с билидъфчета на челата. Двете задни седалища са заети от пъстра компания немски екскурзианти с рогови жълти очила, а в последния ред се усмихва потайно, като загадъчна екзотична птица, бледото лице на дребен японец в чер костюм и ослепително бяла яка. Четворица субекти от неизвестни националности, мургави и мустакати, завършват комплекта на отокара.
Колата се носи безшумно по напечените площади, спира за минутка тук и там, тръбата гъгне всеки път: „Ladies and gentlemen“…
Те минават така Нотр Дам и Сите, завиват към Бастилията, спускат се после през реката към Джамията и спират по-дълго при Жарден де Плант. След няколко минути, зачервени и задъхани, нахълтват в близкото кафене и се тръшват по масите. Пукат бутилки шампанско за американците, немците смучат бира и пишат в бележниците, малкият японец гълта ледено кафе, а Валериан Пламенов поръчва чаша оранжада. Но отвън се чува тръбата, галонираният господин с часовник в ръка отваря вратата на автокара, настанява всички, изправя се отново до шофьора и дава знак за тръгване.
Като неуловим фантом синята кола плува из горещия океан на безкрайния град. Мерва се при Пантеона, слиза край Люксембург, спира при гроба на Наполеона. Виждат я под арките на Айфел. Виждат я да слиза към Трокадеро. Минава край гробищата на Паси, сетне се спуска край нея. Реката лъщи ослепително, замирисва на тиня, откъм летните бани се чува глъчка и смях. След няколко минути автокарът спира пред парадния вход на Лувър. В тихите зали на огромното здание цари мека светлина и хлад. Редките посетители в тоя час седят по канапетата и мълчаливо съзерцават. Изведнъж далеч в дъното се чува тропот, после по-ясен и нестроен, като ек от някакво внезапно нашествие. Паркетът пука под многобройните нозе и бързо, като подкарано стадо, се задават пътниците от синята кола. Почти тичешком те преминават от зала в зала, без да спират никъде. Човекът с тръбата е начело и пътьом непрекъснато изрежда имена на картини и художници, сочейки от двете страни грамадните табла по стените. Главите се въртят ту вляво, ту вдясно, погледите следят повече устата на водача и търсят да доловят думите му. Някои поостават назад, той се връща и ги прибира — и отминават по-нататък.
Валериан Пламенов върви между другите, замаян и мълчалив. Той вече не чува нищо, не разбира нищо. Всичко се люшка и смесва пред очите му — статуи, медалиони, картини — някакъв розов облак. Изведнъж пред някакъв портрет, който се мярва вдясно, той спира вцепенен. Стадото отминава с тропот напред, потъва в друга зала — но той стои. Той не може да откъсне очи от това лице, което го гледа отсреща над широката дантелена яка и от тия прекръстосани, цъфнали като лилии изумителни ръце. Задъхан, той приближава до пазача и пита. Старецът поглажда увисналите мустаци и спокойно му отговаря:
— Портретът на Анна Австрийска от Рубенс.
Анна Австрийска!…
Та той познава тоя нежен яйцевиден овал, тия дълги миндалови очи, това са очите от златната рамка на неговата маса! Господи боже! Халюцинира ли той или е обезумял! Анна Австрийска!…
Ала в това време човекът с тръбата се появява в дъното, прави кисела физиономия и Валериан Пламенов, съвсем объркан, отърчава да настигне другите.
Сега синята кола е на Вандомския площад. Спира по разписанието — три минути! — и водачът обяснява: „… Един от най-монументалните и най-аристократични площади в Париж… Там отсреща са големите магазини на парфюмерийните къщи — Герлен, Шанел, Коти… В средата на Вандомската колона, построена от 1200 пленени оръдия в чест на Великата армия, на върха е статуята на Императора…“