Главите се извръщат с насочени нагоре бинокли, кодаците щракват, а малката машинописка в края на редицата възторжено виква на другарката си:
— О, Мод, гледай, гледай — там, на върха на колоната, това е статуята на мистър Коти, императора на парфюмите…
И изважда от чантичката си карминения крайон за устни. Колата се спуска към Обелиска на Конкорд. Огромните фонтани шуртят и греят под полегатите лъчи на слънцето с блясъка на хиляди брилянти. Отсреща горят златните коне на моста Александър III. Едно равно бръмчене се носи из грамадния площад: две несвършващи редици автомобили безвучно се плъзгат от двете страни на Обелиска.
— Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Това е знаменитият Обелиск от Луксор, изровен от пустините на Египет и пренесен в сърцето на Франция… Забележете йероглифите по него, издълбани преди три хиляди години…
Тритоните и нимфите излизат от басейните, мокри и лъскави, и се усмихват на задъханите от него хора.
Немците записват в бележниците, пасторът, кротко усмихнат, клати глава при всяка фраза, а в това време розовият Джими скача от колата, изважда от джоба си металически метър и започва да мери основата на паметника. Мери, записва, мери, записва, кима ухилен и пак се качва. Спътниците го гледат любопитно. Той се обръща към двете машинописки и тържествено заявява:
— Ще видите, мис, след месец в Чарлстон, щат Виргиния, аз ще издигна също такъв обелиск от бетон. Нима само Париж ще има подобни паметници?…
Момичетата възторжено ръкопляскат, а майката любовно слага ръка върху коляното на засмения великан:
— О, май бой, май бой!…
Колата върви вече по Елисейските полета. Напред, отзад, наоколо, отсреща фучат безумно устремени таксита, автобуси, луксозни коли, почти съединени в две неспирно бягащи една срещу друга ленти на чудовищна, огромна машина. Слънцето залязва и на кървавото небе Арката издига в дъното своята тъмна и грандиозна маса. Под широкия свод е полутъмно. От една дупка, точно в средата между плочите на земята, излизат езици на пламък, разклатени и бързи, като живи огнени цветя, поникнали из дълбоката земна утроба. Няколко пресни китки и няколко полуувехнали венци с ленти ограждат вечното кандило на Незнайния воин. Един стражар се е прислонил до стената. Една възрастна дама в траур слага букет цветя и се изправя мълчаливо.
Пътниците от синия автокар влизат под свода, гологлави и благоговейни. Пасторът е начело. Той отваря малка книжка, прочита бързо една молитва, после се обръща към двете съпружески двойки от Кентъки и като посочва с очи дамата в траур, съобщава им поверително:
— Това е сигурно майката на Незнайния воин. Нека й отдадем нужната почит.
И петимата приближават до жената, стискат й ръка и изказват съчувствие и утешение: все пак тя трябва да се гордее, че е родила син, който почива на такова знаменито място — O, yes! — под тая Арка, построена от римските цезари…
И доволни от себе си, с тържествени лица, те сядат отново в колата, която бавно завива сред лудия въртоп на вечерния кръстопът при Етоал.
Нима тоя ден няма да има край? Валериан Пламенов обръща глава и вижда приведения гарсон, който за втори път му казва:
— Викат ви, господине.
Зад прислужника стои друг човек с галонирана фуражка, който се кланя усмихнато.
— Готов ли е господинът? Тръгваме.
Поетът още не може да проумее. Той току-що довърши вечерята си, гъстият куантро щипе приятно езика му. Сладка умора го натиска в коженото кресло, той мечтае да се намери изведнъж в леглото си. Без да мисли, той става от масичката, запалва нова цигара, тръгва подир човека и едва при вратата на хотела се сеща. Пред входа стои черен автокар с малък надпис: „Париж — нощем“. Всички са вътре и чакат. Той въздъхва покорно и се качва. Колата веднага тръгва.
Нощният хлад пропъжда умората и освежава челото му. Улиците бучат по-глухо и в мрака, високо над лъсналите асфалтови ивици блеснат, гаснат, отново пламват, гонят се и се въртят хиляди пъстри огньове на надписи и реклами.
Колата безшумно върви по широки светли булеварди, после затъва в мрака на сенчести алеи, прекосява безлюдни улички и отново излиза на шумни кръстопътища. Слизат в „Лунапарк“, качват се на „Руските планини“ и „Гъсеницата“, припадат от смях пред кривите огледала, спускат се във „Водопада“. После тръгват за Монмартър. Минават през Клиши край „Черната котка“ и „Двете магарета“, спират за миг пред рубинените крила на „Мулен руж“, пред блясъка на Пигал и руските кабарета с изправени пред портите казаци. Отбиват се в схлупената кръчма на „Mère Cathértine“ със завески от бели и червени квадрати, дето цялата публика ги посреща с викове, песни и кани, пълни с вино от френско грозде. После бавно слизат до Сакре-Кьор.