Неусетно всичкият шум, светлини и врява изчезват, удавени в гъстия мрак, който ги заобикаля. Високо над тях свети челото на бялата черква, като звезда в тъмното небе. А долу, сякаш в безкраен порт, блещукат светлините на огромния град и една глуха мълва тътне в неподвижния въздух. Далеч, почти в края на хоризонта, кулата на Айфел светва и изгасва, равномерно като фар, изрязвайки в черната нощ огнения надпис: Сит-ро-ен… Сит-ро-ен…
Когато слизат долу, наближава полунощ.
Сега колата поема към левия бряг, към потайните свърталища на апашите и към знаменитата кръчма на Робеспиер, при кея на Латинския квартал. Улиците са затихнали и лъщят като черни огледала. Колата минава край спящите магазини на Прентан, със заключени във витрините експресионистични восъчни кукли, спуска се край Операта, потънала в мистичното сияние на моравите завеси, и след няколко минути, завивайки от площад „Сен Мишел“ по тясната уличка „Сен Северен“, излиза пред мътно осветена кръчма. Вътре ридае хармоника, един човек по риза и със засукани ръкави се показва на вратата и кани:
— Влезте, господа, влезте! Това е историческата кръчма на якобинците. Ще видите кървавите петна по стените и дръвника, на който са клали жирондинците…
Човекът с тръбата събира групата и всички влизат. Само Валериан Пламенов остава вън. Той усеща смъртна умора, главата му се върти, никаква кръв и никакви якобинци не го съблазняват. Той се качва в първото такси и се връща в хотела, полумъртъв за сън.
Часът минава 11. Бляк и тая вечер не дойде. Седнал на терасата до входа на „Ротондата“, Валериан Пламенов се вглежда в лицата на минаващите мъже. Какво става с Магнитния човек? Поетът усеща лека неприятна тръпка, като че изведнъж се вижда изоставен и застрашен от хиляди неизвестни опасности. Три вечери наред той чака тук, според указанията на човека от „Будното око“ — но високият червен американец не идва. Тълпата шуми, весела, пъстра, космополитна. Отсреща Куполът и Домът греят в оранжево-сини блясъци. Какво прави сред тоя океан от чужди и непознати хора Валериан Пламенов, в тоя огромен, потаен и лукав град — сам, с тая празна чаша пред себе си? Какво става с непознатия крадец, по чиито дири го подмами Томи Бляк? Или може би всичко това му се е присънило и той е едновременно пленник и действуващо лице в някаква странна фата моргана?…
Но той напипва в джоба си паспорта, чековата книжка, вижда маникюрните нокти на ръцете си, кутайка цигари „Turmac“ — разбира, че всичко това не е никакъв сън и че наоколо му е кипналият нощен Париж. В същност защо толкова му е притрябвал чудноватият детектив и цялата тая история, в която той го повлече? Какво го интересува и тоя мистериозен крадец, и това глупаво сърце, чиято липса той вече не чувствува? Та мигар има нещо по-сладостно и по-пълно от това да си млад, свободен и охолен, в тоя единствен град, чиито тайни прелести очакват само твоето желание?
Той поръчва четвъртата чаша касис с лед и се заглежда към залата. Огледалата отразяват хиляди глави, една дама с деколтиран до кръста гръб се качва към дансинга на втория етаж. Минават продавачи на захаросани фурми и орехи. Отсреща някакъв бледен дългокос момък рисува профила на нашия герой и след пет минути му го поднася. Валериан Пламенов небрежно му хвърля петдесет франка и изследва с присвити очи скицата. В същия миг той усеща мека и топла гръд, която докосва продължително рамото му. Облак остър парфюм го обвива и един напевен глас прозвучава до ухото му:
— Свободен ли е другият стол на масата, monsieur?
Поетът вдигна очи и преди да се съобрази, отговаря:
— Не, аз чакам някого, madame.
И веднага съжалява. Друг господин на съседната маса услужва на дамата и тя сяда. Сега Валериан Пламенов вижда едно мургаво, напудрено с охрова пудра лице, високо чело с отметнати назад смолисти коси, две черни очи с лукави пламъчета, една перверзна и неотразимо привличаща уста, цъфнала като тъмночервен карамфил, и една гола ръка, която трака цигара върху масичката. Очите, извити към него, гледат насмешливо и дръзко, той се извръща ядосано, иска сметката и става. Гореща тръпка пропълзява по снагата му. Улицата, терасите, залите звънят от смехове, закачки и любов. От изхода на метрото излизат прегърнати двойки, по ъглите се целуват. Отгоре се спускат спирали ленива и чувствена музика. Нощта кипи в пароксизма на млада, пъргава и сладка плът. Жени, жени, жени, прекрасни и достъпни. В тая лятна парижка нощ единствен той е сам.