Той нервно разкършва плещи и тръгва без посока, без цел, решен да се изостави на милосърдния случай. На един тъмен ъгъл слепец с куче дреме в сянката на голям дом. Той пуска в снетия каскет два франка и отминава. На срещния ъгъл някакъв субект с бомбе приближава до него, запалва цигара и го запитва:
— Вие сте чужденец?
— Да…
— Може би това ви интересува? — и той показва под палтото си куп неприлични снимки, разтворени като ветрило. Пламенов поклаща глава и иска да отмине.
Но човекът продължава:
— Или мистериите на Париж? Една нощ у Месалина? Или детската градина на Астарта? Или може би Корабът на сънищата?
— Корабът на сънищата!
— Как, вие не сте чували дори? О, mon cher monsieur, това е най-субтилното блаженство, приобщаването на човека с бога, мечтата, която става реалност! Спомнете си „Изкуственият рай“ на Бодлера!… О, моля ви, моля ви, suivez-moi, monsieur!…
Може би нашият герой би отминал равнодушно и тоя път, както неведнъж досега, непредвиденото, което Провидението изпречваше на пътя му. Може би, ако той би продължил да върви сам, случаят — тая невярна птица с пъстроцветни, менливи пера, би му поднесъл друга изненада, по-интересна и по-значителна, която би могла да стане завой в неговата жизнена линия. Но — пътищата на съдбата са неведоми, както е прието да се казва в подобни случаи. Затова и нашият поет, чувайки името на Бодлер в тоя късен парижки час, внезапно решава, че това е едно предзнамение. И той тръгва след непознатия мъж, който го води мълчаливо из безкрайни, тесни и тъмни улички към неизвестността…
Един дребен човек в кимоно, с пергаментово лице и тесни цепнати очи, отваря пред него врата в дъното на коридора и го въвежда. Стаята е просторна, тапицирана в тъмно, с тежки завеси, постлана с дебел пъстър килим и задимена от пушек. Едно невидимо осветление ръси дискретен полузрак над няколко отоманки и грамадни английски кресла, наредени край стените. На ниска масичка сред стаята гори като алхимичен огън синьо пламъче на малка лампичка. Двама души лежат върху отоманки, трети се е изтегнал върху едно кресло, отметнал глава назад, с изцъклени полуотворени очи. Глуха тишина обвива нещата и хората. Никакъв шум не прониква отвън. От време на време един продължителен сподавен звук, повече стенание, отколкото въздишка, иде откъм мълчаливите хора. Сетне отново гъста тишина.
Човекът в кимоното, безшумен и гъвкав, посочва едно празно кресло на Пламенов, отваря едно черно ковчеже с инкрустирани арабески и набожда отвътре с голяма игла късче тъмно вещество. После взема от масичката дълга игла и поднася над пламъка на лампичката набоденото парче. Леко пращене се разнася из стаята. Човекът сваля късчето от иглата, смачква го с пръсти в малко като грахово зърно топче, пъха го в лулата и я запалва. И приведен със своето полуусмихнато лице на идол, подава я на новия гост и казва:
— V’la, missi…
Валериан Пламенов смуква надълбоко първата лула в Корабът на сънищата. Едно кълбо пушек повисва във въздуха, бавно се уголемява, като го обвива цял в своя тръпчив и плътен мирис. Пушекът се застоява, закрива всичко наоколо му в сива, полупрозрачна завеса. Постепенно кълбата се умножават, миризмата става по-силна, някаква тежест притиска гърдите на младия човек, стомахът му се свива в леки спазми — ала изведнъж всичко минава и пред неговите очи предметите, стените, стаята безшумно се отдалечават, чезнат и най-после се изгубват в мътносинкавата далечина. В същия миг от четирите страни на хоризонта се задават в лек ритмичен хоровод някакви странни талази, поръсени с милиони сребърни искрици, всяка от които звучи неизразимо тихо и нежно, като заглушена детска хармоничка. Те се приближават, съединяват, свиват се, изпълват пространството и се люшкат все така отмерено и леко, като звънтящи вълни от някакъв въздушен океан, който е потопил вселената. Облегнал глава в ъгъла на креслото, Валериан Пламенов усеща с всяка пора на тялото си тоя вълшебен блясък, който звучи и в самия него. Тялото му става безплътно и се отпуска, понесено от невидими криле. Той е сам в тоя нов, чудесен свят, който съществува само за него, и изпитва безпределно и неизразимо блаженство. Изведнъж едно ново сияние преобразява всичко. Сега той се носи в мелодичната прозрачност на едно невиждано светлозелено небе. Огромни портокалени, сини, виолетови и алени облаци плуват наоколо, минават през него, звучат, отминават, отново се връщат, разпукват се като исполински цветя и се топят в млечноседефени вълни. Лъчезарна музика, все така неуловимо далечна, се точи по невидими нишки из тия вълни, родена ведно с вълшебните багри. Ала постепенно блясъкът и нежните звънтящи звукове гаснат и се удавят в мъглив жълтеникав полузрак. Из дрезгавината бавно плуват сънните очертания на някаква тъмна, смътно позната улица с мокри стени и тротоари. На един ъгъл се мярка за миг нежна фигура на момиче, което гледа към него със своите прекрасни, единствени в света очи. Ръми ситен дъжд и във влажната привечер върху бледото лице на девойката дългите спокойни очи се изрязват още по-живи. О, образът на девойката от позлатената рамка — и тяхната първа, фатална среща в оная далечна есенна вечер! Горчивина и бурна радост бликват едновременно в гърдите му, той простенва и протяга ръце да задържи видението, което изчезва отново, стопено в жълтата бездънна мъгла наоколо. Човекът с кимоното слага втора лула в протегнатите ръце на момъка.