Выбрать главу
* * *

Когато Валериан Пламенов вдига очи към облегалото на креслото, в стаята няма никой. През завесите се цеди утринна дрезгавина. Страшна умора смазва цялото му тяло. Челото е стегнато в обръчи, нозете му се подгъват като чужди. Таксито се носи из празните улици в тоя ранен час. Край бордюрите шуртят вади, в първите кафенета светят още лампи, работници с вързопи под мишница бързат към дупките на метрото.

Коридорите на големия хотел са полутъмни и тихи. Той едва успява да се съблече, тръшва се в леглото и затваря очи. Но не може да заспи. Изведнъж пред него израства Нотр Дам, а върху нея, между двете кули, се катери и най-после се качва отгоре й Джамията. Те почват да се въртят бавно, покланят му се, изчезват, пак се явяват и внезапно се превръщат в Наполеоновата гробница. От двете страни на входа са изправени безброй криви огледала от всевъзможни форми и вътре се блещят хиляди уродливи лица. Насред широките стъпала един розов пеликан от Жарден де Плант трака с клюн и крещи: Анна Австрийска!… Анна Австрийска!… А в същото време, изправена на три крака, с човешко лице и с дълга лула в уста, минава в бърз смешен танц Айфеловата кула, минава, връща се, минава, връща се и стреля в небето огнени залпове: Сит-ро-ен… Сит-ро-ен…

После мигновено всичко се проваля вдън земя, остава само гъст мрак, в който угасват и звукове, и светлини.

Късно привечер прислужникът събужда младия човек с една радиограма:

Чакайте 29 юни Венеция Лидо хотел Екселсиор.

Бляк
* * *

Няколко дни нашият герой отново чака тайнствения представител на американската къща за издирвания. Разхожда се из каналите, лежа по пясъка на плажа между кралете на консервни кутии и киноартистите, дошли отвъд океана, снима се на площада „Сан Марко“ сред гълъбите и яде спагети с пармезан. На четвъртия ден пристигна втора радиограма:

Следите отново загубени. Точка. Чакайте в София. Точка.

Бляк.

Приключение пето

в което читателят се отбива в кафене „Мадагаскар“ и присъствува хладнокръвно при мъчителната екзекуция на двамата автори и на техния герой. За китарите и мандолините на доброто старо време, за маймунските танци на новото поколение и за диалектическия материализъм на Бетховеновата музика. Литературният Распутин и неговата вълшебна чанта.

В тоя душен слънчев следобед, когато из улиците се срещат нарядко минувачи и градът изглежда почти запустял, в литературното кафене „Мадагаскар“ кипи необикновено оживление и големият вентилатор над един от прозорците бръмчи като аеропланен мотор.

Всички маси в залата са заети, свободна е само масата в ъгъла до вратата и ти, читателю, можеш да седнеш край нея и да изпиеш едно кафе, докато настъпи вечерният час за твоята всекидневна разходка по булеварда.

Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаеш скоро какво става зад картонените стени на нашия непристъпен литературен остров.

* * *

— Научихте ли новината?

— Каква новина?

— Минков и Константинов написали колективен роман.

— Кой Минков?

— Светослав Минков, подражателят на Хофман и Майринк.

— Ах, тъй. Значи пак страхотии и фантастични измислици.

— Да, да. А Константинов сантименталничи навярно по стар навик и ни поднася отново някоя от своите вечни любовни историйки.

— Хубава литературна попара, няма що да се каже.

— Че аз, доколкото зная, Константинов не цени никак работите на Минков, нито пък Минков се отнася много ласкаво за творчеството на Константинов. Как ли са се събрали двамата да пишат роман?

— Защо се чудиш? У нас всичко е възможно.