Когато Валериан Пламенов вдига очи към облегалото на креслото, в стаята няма никой. През завесите се цеди утринна дрезгавина. Страшна умора смазва цялото му тяло. Челото е стегнато в обръчи, нозете му се подгъват като чужди. Таксито се носи из празните улици в тоя ранен час. Край бордюрите шуртят вади, в първите кафенета светят още лампи, работници с вързопи под мишница бързат към дупките на метрото.
Коридорите на големия хотел са полутъмни и тихи. Той едва успява да се съблече, тръшва се в леглото и затваря очи. Но не може да заспи. Изведнъж пред него израства Нотр Дам, а върху нея, между двете кули, се катери и най-после се качва отгоре й Джамията. Те почват да се въртят бавно, покланят му се, изчезват, пак се явяват и внезапно се превръщат в Наполеоновата гробница. От двете страни на входа са изправени безброй криви огледала от всевъзможни форми и вътре се блещят хиляди уродливи лица. Насред широките стъпала един розов пеликан от Жарден де Плант трака с клюн и крещи: Анна Австрийска!… Анна Австрийска!… А в същото време, изправена на три крака, с човешко лице и с дълга лула в уста, минава в бърз смешен танц Айфеловата кула, минава, връща се, минава, връща се и стреля в небето огнени залпове: Сит-ро-ен… Сит-ро-ен…
После мигновено всичко се проваля вдън земя, остава само гъст мрак, в който угасват и звукове, и светлини.
Късно привечер прислужникът събужда младия човек с една радиограма:
Чакайте 29 юни Венеция Лидо хотел Екселсиор.
Няколко дни нашият герой отново чака тайнствения представител на американската къща за издирвания. Разхожда се из каналите, лежа по пясъка на плажа между кралете на консервни кутии и киноартистите, дошли отвъд океана, снима се на площада „Сан Марко“ сред гълъбите и яде спагети с пармезан. На четвъртия ден пристигна втора радиограма:
Следите отново загубени. Точка. Чакайте в София. Точка.
Приключение пето
В тоя душен слънчев следобед, когато из улиците се срещат нарядко минувачи и градът изглежда почти запустял, в литературното кафене „Мадагаскар“ кипи необикновено оживление и големият вентилатор над един от прозорците бръмчи като аеропланен мотор.
Всички маси в залата са заети, свободна е само масата в ъгъла до вратата и ти, читателю, можеш да седнеш край нея и да изпиеш едно кафе, докато настъпи вечерният час за твоята всекидневна разходка по булеварда.
Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаеш скоро какво става зад картонените стени на нашия непристъпен литературен остров.
— Научихте ли новината?
— Каква новина?
— Минков и Константинов написали колективен роман.
— Кой Минков?
— Светослав Минков, подражателят на Хофман и Майринк.
— Ах, тъй. Значи пак страхотии и фантастични измислици.
— Да, да. А Константинов сантименталничи навярно по стар навик и ни поднася отново някоя от своите вечни любовни историйки.
— Хубава литературна попара, няма що да се каже.
— Че аз, доколкото зная, Константинов не цени никак работите на Минков, нито пък Минков се отнася много ласкаво за творчеството на Константинов. Как ли са се събрали двамата да пишат роман?
— Защо се чудиш? У нас всичко е възможно.